Времето се бе стопли и слънцето щастливо се усмихваше на небето.
Дончо заедно с майка си излезе на разходка.
Когато вървяха край реката едно водно конче се блъсна в момчето и бездиханно падна на земята.
Сърцето на Дончо се сви. Той се наведе, взе в ръцете си пострадалото насекомо и започна ритмично с пръст да натиска телцето му.
– Какво правиш? – попита майката на момчето.
– Изкуствено дишане, – отговори Дончо, като продължаваше съсредоточено да извършва същото действие.
– О, мило мое момче, – усмихна се майката, – водното конче е много нежно. Твоята намеса няма да му помогне. Ако е още живо, може само да му навреди и дори да умре.
– О, мамо, аз съм виновен за смъртта му. Изпречих се на пътя му и то умря.
– Едва ли, – повдигна вежди майката.
– Да, но ако не бях го пресрещнал …..
– Водното конче само си е виновно. Когато лети трябва да гледа пътя, а не в смартфона си – и жената намигна на сина си.
Дончо погледна към майка си и се усмихна.