В хладното януарско утро на една от станциите на метрото във Вашинктон застанал мъж и свирил на цигулка в продължение на 45 минути. Той изсвирил 6 произведения. През това време, а това бил пиков часа, край него минали хиляди хора повечето, от които отивали на работа.
За 45 минути само 6 човека се спрели по-дълго и слушали музиката, 20 не са се спрели но оставили пари. Музикантът събрал 32 долара.
Никой от минаващите не  знаел, че цигуларя бил Джошуа Бел – един от най-добрите музиканти в света. Свирел едни от най-сложните произведения написани някога, а инструмента, на който свирел била цигулка Страдивариус, която струвала 3,5 милиона долара.
Два дни преди изпълнението му в метрото, на негов концерт в Бостън, където билетът средно струвал 100 долара било пълно.
Свиренето на Бел в метрото е част от социален експеримент за възприятията, вкусовете и приоритетите на хората. Целта на този експеримент било да се разбере: Дали в делнична среда, в неподходящ момент усещаме красотата? Ще се спрем ли да я оценим? Ще разпознаем ли таланта в необичайна обстановка?
Един от изводите в този експеримент е може би следният: Ако ние не можем да намерим време за да се спрем за малко и да послушаме най-добрите написани музикални произведения, в изпълнение на един от най-добрите музиканти на планетата, ако темпа на живота е станал толкова бърз, че сме станали слепи и глухи за такива неща, тогава за какво ни е животът? Защо ни е нужно непрекъснатото да преследваме чужди натрапчиви ценности? И какво губим в това безумно преследване?
Отговора е само един: Ние губим самият живот…