Наталия я придвижваха поетапно от Далечния север до М. Беше война. Навсякъде глад и страх. Дългите етапи на прехвърляне застрашаваха всеки от затворниците със смърт.
Някъде по пътя Наталия бе заведена в някакъв лагер, в който на няколко дни се сменяше конвоя.
Наталия я изпратиха да мие пода в трапезарията. Зимата бе студена. На мръсния под водата много бързо замръзваше. А Наталия бе останала без сили от дългото пътуване. Освен това, тази работа я накараха да я върши през нощта.
Мие, търка, залива с вода, разбива леда и пак почва отново. Безсмислените действия се повтаряха, а умората я смачкваше. Обикновено Наталия не се предаваше лесно и издържаше на всичко, но това бе много повече …. Човек трудно би го понесъл, независимо дали е мъж или жена. Искаше ѝ се да зареве от безсилие и умора.
Изведнъж в столовата влезе някакъв човек. Той беше от затворниците.
– От къде си? – попита я той.
– От Далечния север, – Наталия отговори тихо и уморено.
– Имаш ли пари и продукти за такъв страшен и дълъг път?
Наталия само поклати глава.
Мъжът излезе, а след това се върна и ѝ донесе възглавница, чувалче със захар и 100 рубли, това бе доста голяма сума за затворник.
Наталия недоумяваше: „И всичко това дава на мен, съвсем чужд човек?“
– Как се казвате? – попита Наталия – Като стигнем до мястото, ще пиша на мъжа ми и той ще ви върне „дълга“.
Мъжът срещу Наталия бе висок и слаб, но с весели и живи очи.
– Моето име вие ще забравите през този дълъг път. Дори и да не го забравите и пишете на мъжа си. Ако ми “ върне дълга“, – засмя се затворникът, – то паричния превод няма да ме намери. Сега съм тук, а сутринта там. Всичко ще бъде напразно и безполезно.
– Но как така, – възмути се Наталия. – На кого да върна дълга? Аз не мога просто така да взема.
– Когато вече имате възможност, – обясни мъжът, – „върнете“ на този, който се нуждаеше, както вие сега. А той на свой ред ще даде на някой друг и т.н. …Благодарение на това издържаме, мило момиче. Така живеем.
Мъжът ѝ целуна ръка и си тръгна, завинаги.
Наталия така и не научи, кой беше този човек, но тя десетки пъти бе давала и ще продължава да дава, докато бъде жива.
Възглавницата е цяла и до днес, а захарта и парите ѝ спасиха живота в продължение почти на три месеца, докато я прехвърляха „поетапно“.