В едно претъпкано купе във  влака при общуването с околните, ние се стремим да изглеждаме такива, каквито бихме искали да бъдем, играем определена роля. И същевременно чувствуваме, че не ни вярват. Въпреки всичко продължаваме да измисляме какви ли не небивалици знаейки, че няма кой да проверява и доказва верността им.
Такива чувства възникват у мен и при общението в Интернет. Къде натрупат една камара лъжи, къде се излъжат взаимно, унижават другите за да въздигнат себе си и…….
Нямам нищо против вярната информация, нито достъпа до първоизточника, но да коментирам това е излишно.
Права ли съм, че хората реално и виртуално се лъжат? Но това спира ли ги да общуват? Човек е обществено „животно“ и за това търси контакт със другите. Няма значение по какъв начин го правят, важно е общението. А когато хората общуват, за тях времето губи очертанията си, не само в Интернет. Проблема се явява само в неудобната стойка пред светещия екран, която засяга повече физическото състояние, отколкото психиката на човека. За това е необходимо от време на време промяна. Във всичко трябва да има баланс.