Косата му беше побеляла, въпреки, че нямаше още 45 години. Очите му гледаха уморено, но съсредоточено и внимателно. Драган бе преживял много неща, но и животът не беше го пощадил. Той гледаше своя събеседник, все още запазил младежкия си чар. Данчо бе имал повече препятствия в живота си, но със оптимизма си успяваше да надделее над нещата.

– Говорят, че някой се опитвал да те отрови, – каза Данчо.

– Да, – отговори Драган, без желание да обяснява подробности по случая, за него животът беше борба и отстояване.

– Какво стана? – насточиво попита Данчо. – Кой те отърва?

– Приятели, – някак без желание отговори Драган. – А ти имаш ли приятели?

Данчо не веднъж бе мислил по този въпрос. Опита се да ги преброи на ум, но нещо май не му излизаше сметката.

– Та как ще имаш, нали всичките ги превърна в слуги!? – каза Добри, като удари с юмрук по масата.

– Никого не съм превръщал в слуга, – опита да се оправдае Данчо. – Те работят, аз им плащам.

– Не ставай смешен, – повиши глас Драган. – Когато межди приятели се намесят пари, вече не са никакви приятели.

Изведнъж в главата на Данчо прозвуча любимата му песен: „…само ти сърце си ми приятел“. Такъв си беше Данчо вълк единак.

Но и самият той разбираше, че трудно се живее в този свят без приятели.