Никола бе добро момче. Помагаше във къщи, въпреки че бе толкова малък.

Бе много изпълнителен и трогателен в желанието си да помогне на всеки. Добротата и отзивчивостта му бяха пословични, но…

Днес Никола помете тротоара пред дома си, но забрави да прибере метлата.

За нея се сети едва вечерта, когато мама го попита:

– Никола, да си виждал някъде метлата с дългата дръжка?

Малкото момче сбърчи вежди, замисли се и изведнъж ахна, а след това виновно добави:

– С нея метох тротоара, но ….. съм я забравил … там.

– Иди да я донесеш тогава, – каза недоволно майка му. – Не могат нещата да се захвърлят просто ей така. В този дом трябва да има ред.

Никола плахо погледна към прозореца. Беше се стъмнило, а той много се страхуваше от тъмното.

„Ами сега, какво ще правя?“ – разтрепера се Никола.

Бащата усети страха на сина си и реши да го насърчи:

– Няма от какво да се страхуваш, защото Бог е на улицата.

Никола поклати недоверчиво глава. Отиде до вратата и плахо я открехна.

След това изправи рамене, усмихна се и извика силно:

– Боже, ако наистина си там, моля те донеси метлата….

Не сте ли се замисляли, че понякога с нашите страхове пречим да се изпълни Божията воля.

Господ нарочно ни изправя пред различни предизвикателства, за да се научим да Му се доверяваме.