Отново нещастен случай. Сирените злокобно огласяха миньорския град. Отчаяни жени тичаха към изхода на мината. Поредното срутване бе погълнало новите си жертви. Усилията  на останалите живи работници, да спасят поне един останаха напразни. Една безлична маса от трупове покриваше поляната отпред. Жени като черни сенки безмълвно приемаха останките на съпрузите и синовете си. Изпаднали в шок, те бавно и спокойно отприщваха болката си, стенейки над телата.
Ето там млада, обезумяла от мъка жена, прегръща изстиналото тяло на съпруга си и безутешно плаче. Устните й  едва забележимо се мърдат и едва различими думи премесени с плач се изтръгват от гърлото й. „О, ако бях с него по-нежна…. Моля те, отвори очи и ми кажи, че ми прощаваш за всичкото зло, което се изля от мен тази сутрин. Обичам те…..“
Денят за това младо семейство бе почнал с кавга. Жената бе закъсняла със закуската и съпруга й тръгна гладен за работа. Репликите, който си бяха разменили бяха жестоки и нараняващи. Едва захлопнал външната врата, мъжът се върна обратно. Дойде при жена си и нежно и каза: „Прости ми, бях груб с теб. Целуни ме за довиждане, знам  че ме обичаш. Защо да се разделяме с гняв, а не с мир?“
Но жената отговори с непреминала злоба в сърцето си: „Махни се от мен! Ненавиждам те!“
Тогава тя сипеше хули и ругатни след мъжа си, а сега прегръщаше безжизненото му тяло, мълвейки най-нежни думи изпълнени с любов: „Кажи, че ми прощаваш. Моля те, кажи само една думичка. Не ме оставяй в такова отчаяние…..“
Нямаше кой да я утеши. Нямаше кой да я прегърне и да й каже, че още я обича.
Отпуснатото тяло предизвикваше още по-голяма болка и мъка. Нещо беше се загубило. То беше си отишло завинаги.