Миньо бе много беден човек. Той едва свързваше двата края.

Един ден застана пред Бога и обеща:

– Ще давам определен процент от доходите си.

От заплатата си първата седмица той даде един лев. След известно време парите, които получаваше се увеличиха и той започна да внася по сто лева, дори достигна до петстотин.

Когато даваше в началото обещания процент от доходите си, Миньо изпитваше силна радост, но когато започна да получава повече пари, всяко дарение му тежеше.

Един ден той сподели със своя приятел Симо:

– Когато дадох обещанието си пред Бога първоначално трябваше да внасям по един лев, но сега давам по петстотин и мисля, че това е прекалено.

Симо го потупа по рамото и го посъветва:

– Страхувам се, че не можеш да получиш освобождаване от обещанието, но има нещо, което можеш да направиш. Просто помоли Бог да ти намали доходите, така че пак да даваш по един лев.

Бог заслужава най-доброто. Ако те е благословил, попитай Го, как можеш чрез това, което си получил, да благославяш другите.

Когато си отдаден на нещо и изцяло се ангажираш в него, ти ставаш дарител.

Днес бе отново бе горещо и нищо друго не оставаше на Боби и Мими да седнат под сянката и да слушат поредния разказ на дядо си.

Старецът бе приказлив и общителен човек. От него можеха да научат много неща.

Дядо Борис като видя внуците си, не чака втора покана, веднага започна да разказва:

– Импалата е средно голяма африканска антилопа. Така я наричат на езика банту. На нея е наречена дори столицата на Уганда – Кампала, което преведено от местния език означава „там, където живеят антилопите импала“. Тези животни могат да скачат на дължина 9 метра и на височина 2,5 метра, а при бягане развиват скорост до 75 км./ч.

– О, това е доста невероятно постижение за животно, – възкликна Боби.

– Това спомага за оцеляването им в африканската дива природа, – поясни старецът.

– Дядо, – задърпа го Мими за ръкава на ризата му, – ние бяхме в зоологическа градина и там стените, с които ограждат животните са най-много метър и половина. Следователно импалата не могат да я затворят на такова място, за да я показват на посетителите.

– За съжаление, – дядо Борис тъжно погледна внуците си, – такива животни държат в зоологическа градина.

– Защо не избягат? – попита Боби. – Нали могат да скачат много по-високо?

– Импалите няма да прескочат оградата, защото не могат да видят, къде точно ще попаднат, – отговори старецът.

– Стената държи импалите вътре в заграждението, защото те не могат да видят какво има от другата страна?! – учудено ококори очи Боби.

– Да, – въздъхна тежко старецът. – Ние хората не сме по-различни от тях. Искаме да знаем изхода от дадена ситуация, преди да продължим напред.

– Че какво лошо има в това? – плесна с ръце Мими.

– Животът на вяра не работи по този начин – и дядо Борис отправи поглед нагоре.

– Какво означава живот на вяра? – попита Боби.

– Да живееш с вяра, – започна да обяснява дядо Борис, – означава да се довериш на Божите добри цели, дори когато те са забулени. В този несигурен живот можем да се доверим на Божията неизменна любов. Няма значение какво ще се случи в ежедневието ни, ние трябва да си поставим една основна цел, да угодим на Бога.

Петър Лазаров бе солиден на вид. Добре облечен, по най-последната мода. Където и да минеше, все се заглеждаха в него, а това подхранваше самолюбието му и го правеше още по-горд.

Минавайки край храма Лазаров забеляза в двора му, десет годишно момче, което бе паднало на колене и искрено се молеше.

– Ей, момче, ти вярваш ли в Бога? – попита го присмехулно той.

– Щом се обръщам към Него а помощ, вярвам, – отговори кротко момчето.

– Аз пък не вярвам, – предизвикателно присви очи Петър

– Това е личното ви мнение. Вярата насила не се налага, – каза момчето.

Отговорът на детето заинтригува Лазаров и той предизвикателно го попита:

– Къде е Бог? Аз не вярвам, докато не го видя.

Петър изглеждаше сериозен, явно образован, но въпросът му прозвуча съвсем наивно за момчето.

То го погледна и му каза направо:

– Господине, вие не виждате своя ум, но ако ви кажа, че нямата такъв, ще се обидите.

– Охо, започваме доста настъпателно, – реагира бурно Лазаров.

Момчето продължи:

– Човек вярва в толкова неща, които не вижда, но знае, че са край него. А вие искате непременно да видите Бога.

Лазаров повдигна вежди и каза:

– Е, има нещо, но никой не знае какво е то.

Момчето се усмихна сърдечно:

– Бедата при вас идва от това, че не знаете името на това „Нещо“. То се нарича Бог.

Лазаров бе здраво притиснат. Неговото неверие не можа да устои на думите на това дете и взе да се пропуква.

За себе си Петър реши:
– Ще изследвам по-внимателно нещата и ако открия, че Го има ….. ще Му се доверя.

Позаоблачи се и хората се поуспокоиха:

– Свършиха се май горещините.

Не знам дали наистина се бяха свършили, но в селската кръчма бяха подели доста гореща тема:

– Не е важен критикът, – настояваше бай Нако.

– Какво толкова разкрива? – попита Минчо. – Че силният човек се е препънал или е могъл по-добре да свърши работата?

– Заслугата е на човекът, който се бори, – подчерта дебело Наум.- Неговото лице е покрито с прах, пот и кръв, но той продължава, не се отказва.

– Дори да сгреши и да не успее, пробва отново и отново, – подкрепи го Касим.

– Няма усилие без грешка и недостатък, – поклати глава дядо Продан.

– Кой всъщност се опитва да извърши делото? – Мартин изгледа събралите се предизвикателно, а след това отговори. – Този, който познава големия ентусиазъм, дълготрайна преданост и предава себе си за достойна кауза. Който в най-лошия случай, ако се провали, поне се проваля, докато се осмелява да направи много повече.

Другите го изгледаха смаяно.

Само дето не попитаха: „Тоя от къде се взе?“

Но Мартин продължи, все едно нищо не се бе случило:

– Далеч по-добре е да се осмеляваш да направиш неща, които си заслужават. Да печелиш славни триумфи, макар и обусловени от провал, отколкото да се нареждаш до онези бедни по дух, които нито се наслаждават, нито страдат много, защото живеят в сивия здрач, който не познава нито победа, нито поражение.

След такава реч най-старият в групата дядо Петър добави:

– Амин. Глупави сме, ако отговаряме гневно на всяка критика. Кой знае, Бог може да използва тези думи, за да ни научи на някои основни уроци, колкото и болезнени да са те.

– Позволете ми да привлека вниманието ви към думата приятел, – обади се отново дядо Продан. – Приятелството не е застрашено, а се укрепва от честна критика. Но – когато сте критикуван от човек, който почти не ви познава, филтрирайте това, . . . и го игнорирайте ако не ви върши работа.

– За това някои успяват, – не остана назад и Крум кръчмаря, – защото се вслушват в критиката и отсяват доброто.

Смъртта не беше част от Божия план. Именно чрез греха на Адам смъртта, временна и вечна, навлезе в човечеството. Тя влезе и в творението.

Цветята започнаха да избледняват. Тревата бързо изсъхваше.

Птиците пееха, но само в минорен тон.

Дърветата губеха листата си?

– И защото се случваше всичко това?

Творението бе подложено на разочарование, не по свой собствен избор. Това стана чрез нас.

Природата се надяваше, че ще бъде освободена от своето робство на тлението и ще бъде доведена до славната свобода.

Поради греха на човека творението бе подхвърлено на смъртта и разложението.

Най-голямата заплаха за нашата околна среда не бяха флуоровъглеводородите, ядрените опити, изгарянето на тропическите гори в района на река Амазонка или токсичните отпадъци.

Най-голямата угроза за природата бе и е грехът!

Можете помогнете да се почисти околната среда, като се покаете за греховете си! Само с чистене не става!