Днес отново ви предлагам да си поблъскате мозъка.
Ето и поредния въпрос:
Може ли да заври вода, която е изсипана в хартиен съд на открит огън?
Навярно някои от вас ще изхитруват и ще кажат:
„Може би трябва да го изпробваме“.
Следващия път пробвайте,  сега помислите, възможно ли е това?
Други от вас навярно ще предложат да се намаже вътрешността на хартиения съд с мазнина, а външната с разтвор на натриев силикат. Така хартията няма да гори, а водата ще кипне.
Разбира се, в тази екстремна ситуация, когато за да оживеем трябва да нагреем вода в такъв съд може би ще стане, но не винаги в чантата си можем да намерим натриев силикат. Така че, този вариант отпада.
Трети от вас ще си кажат:
„Това е невъзможно. Водата ще разкъса хартията и ще загаси огъня“.
И все пак …. това е възможно.
Защо? И как ще стане?
Помислете малко, преди да прочетете коментара.
Коментар:
Температурата за горене на хартия е по-висока от температурата на кипене на водата. Ако хартията се намокри с достатъчно вода, то ако я нагреем на огъня, тя ще отдава топлина на водата и разликата  в температурата на хартията и водата ще бъде незначителна.
При това положение, водата ще закипи, преди хартията да се запали.

Живееше в нашият край дядо Николай. Той не беше женен. Майка му умря и той остана сам.
Но имаше куче Вулкан, с което ходеше навсякъде. Понякога минаваха покрай нас и отиваха в магазина. Дядото даже изпрати бележка на сестра си в чантата, която Вулкан й занесе.
Мина време и кучето умря. Дядо Николай стана затворен, мъката го гризеше отвътре. Съжалявахме го и му казвахме:
– Не го преживявай толкова, ново куче си вземи.
А той обясняваше:
– С Вулкан живях 13 години. Нямах приятели  и си говорех с него. А то ме гледа сякаш всичко разбира. Не мога да си взема друго куче, не искам да предам Вулкан.
Никой не беше виждал няколко дена дядо Николай. После се оказа, че се е разболял и не е могъл до вратата да пристъпи.
По-късно ни разказваше неговата сестра:
– Чувам, че куче вие под прозореца, не ми дава да спя. Мисля си: „Сега ще събуди и децата“. Гледам през прозореца Вулкан, стои, гледа ме и вие. Реших, че нещо лошо се е случило. Бързо се облякох и хукнах. Излизах на улицата, Вулкан го няма. Помислих, че се е върнал в къщи. Дойдох до къщата на Николай. Почуках на прозореца, никой не отвори, а вратата беше заключена.  Отивам при съседа, само той имаше телефон и му казвам, че трябва  по някакъв начин да влезем при брат ми, вратата е запъната и за всеки случай да извикаме бърза помощ.
Тя разказала  набързо какво и се е случило, как видяла Вулкан през прозореца….
Съседът плеснал с ръце:
– Но Вулкан умря преди седмица….
Когато дядо Николай излезе от болницата всички казваха, че Вулкан го е спасил.

По време на войната една жена се прибирала късно през нощта минавайки през гората. В едната си ръка държала чанта с продукти, а в другата малко пари. Изведнъж до нея се появил един мъж и й казал:
– Дай чантата си!
– Благодаря ви, но аз мога и сама да я нося, – спокойно казала жената.
Вървели мълчешком десетина минути. Накрая той отново подновил искането си:
– Достатъчно, дай чантата си!
– Благодаря, аз все още мога да се справям сама с нея, – отговорила жената.
Изведнъж човекът изостанал. Жената се уплашила, че може да я нападне отзад. Изведнъж в главата й прелетяла мисъл: „Моят Спасител не е само в църквата, Той е навсякъде, дори и тук в гората.“
И тихо казала:
– Да! и в долината на мрачната сянка ако ходя Няма да се уплаша от зло; Защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята тояга, те ме утешават.
Мъжът бързо изтичал към нея и извика:
– Какво каза?
Жената повторила думите си. Между тях се завързал разговор. Накрая той попитал:
– Знаете ли какво исках да направя с вас?
– О, да. Знаех, – казала жената.
– А защо не крещяхте от страх? – мъжът бил изумен.
– Защо да викам? Кой може да ме чуе тук и да ми се притече на помощ? Но Моя Господ е силен. Той ме пази. Нямаше да допусне, да ми направите нещо лошо.
Когато се разделил мъжът се разплакал. Жената се върнала и му казала:
– Ще се моля за вас, докато намерите истинския път в живота си.
Вярата ни дава увереност, че Господ ни обича и пази.

Имаше силна буря с проливен дъжд. Тригодишно момиченце седеше до прозореца и с ужас гледаше в бушуващата природа.
Изведнъж тя видя как един човек излезе на алеята с чанта. Той вървеше срещу вятъра и дъжда. Въздушният напор го блъскаше назад, а водните капки безжалостно удряха лицето му. Но той упорстваше. Хора укрили се при входовете на къщите го викаха, но той не им отговаряше.
– Мамо, мамо, – крещеше изплашеното дете, – човек на улицата.
Майката дойде до прозореца.
– Какъв неразумен човек, – каза тя с усмивка. – Нима иска да се покаже какъв  герой е?
Вятърът задуха още по-силно и човека падна в бушуващия поток.
– Мамо, – извика изплашено детето, – той ще потъне …… трябва да го спасим.
Сърцето на детето се сви от болка.
– Виждаш какво може да се случи на един глупав човек! Защо не почака да намалее малко дъжда, да се прикрие към някой вход, както всички ……, – нагледно обясни майката на дъщеря си.
Мъжът с мъка се измъкна от водата и отново пое срещу вятъра и дъжда.
– Стана…. устоя ….. отива по нататък! – зарадва се момиченцето и запляска с ръце.
– Запомни, дете, неразумният на всяка крачка го чака беда! – наставнически каза майката.
– Но той бърза за там, където ние не знаем….. – каза момичето с тъга.
– Когато бързаш, ще станеш за смях на хората, – продължи майката със същия тон.
Детето се възмути:
– Мамо, ами ако той е лекар и бърза при някое болно дете, за да спаси живота му…. И ако това дете бях аз?

Приятелят на малкия Петърчо му каза:
– Всички възрастни си имат своите малки тайни и ако ти ги знаеш, лесно можеш да ги изнудваш!
И Петърчо реши да провери до колко това е истина. Прибра се след училище и каза на майка си със сериозен тон:
– Аз знам всичко!
Майката пребледня и мушна в ръцете на сина си 20 лева, като добави с приглушен глас:
– Само не казвай на баща си!
На Петърчо това много се хареса и когато баща му се прибра от работа, той му каза:
– Аз знам всичко!
Бащата се огледа нервно наоколо и даде на детето 50 лева, прибавяйки:
– На мама нито дума!
На сутринта Петърчо срещна пощальона близо до вратата.
– Аз знам всичко, – заяви му Петърчо.
Човекът изтърва чантата си. Сълзи заблестяха в очите му. Той разтвори ръце за прегръдка и каза:
– Иди и прегърни своя баща, синко!