За мнозина Хелоуин е дългоочакван празник, а за други не.
Една групичка се впусна да преследва появилите се на улицата демони, дяволи и зомбита, но скоро изостана. Преследвачите спряха всеки от тях започна да се бори за глъдка въздух.
Когато хлапетата разбраха, че вече не ги преследват, спряха за малко, за да си поемат дъх.
– Ха-ха-ха, – закикоти се едно от тях.
То бързо свали маската си на зомби. Истинското му лице не бе кой знае колко по-красиво от гумената маска.
– Беше страхотно, – заяви другото до него. – Видя ли как му мацнах тортичката в лицето?
– Да, – съгласи се огромен дявол, размахал тризъбец. – право в носа го цапна.
– Обичам Хелоуин, – заподскача щастливо Мартин. – Никой няма да разбере, че сме били ние.
– А какво ще правим сега? – изписка Пепо.
– Свършиха ни тортичките, така че ще трябва да измислим други номера и то доста добри. Имам една, две идеи….
До края на следобеда момчетата бяха успели да изкарат акъла на много хора, които живееха наоколо .Бяха стреляли по една възрастна жена с водно пистолетче, пълно с разтворена боя. Посипаха с брашно група малки деца. Хвърлиха пиратки по една паркирана кола, което накара собственикът да повярва, че я взривяват.
Всеки път успяваха да причинят максимално опустошение, а след това изчезваха много бързо и никой не можеше да ги хване.
И все пак това не мина безнаказано. Всяко от момчетата получи порцията си пердах у дома. Какво да се прави, някой беше ги разпознал. И как нямаше да ги познае, когато тази малка банда си бе извоювала доста лошо име в квартала.
Но дори и да не бяха ги разпознали, рано или късно всичко излиза наяве.
