Хладно бе. Времето си поплакваше с големи едри или малки сълзи в зависимост колко едри, и тъмни облаци го притискаха.
Това не пречеше на разгорещилите се в спора дядо Сандо и бай Михо седнали на топло в кръчмата на Спиро.
– Кажи ми сега, – питаше настървено Сандо, – като дойде някой непознат в село, първо за какво го питат хората?
Бай Михо засука големия си мустак и каза:
– То се знае. Колко пари изкарваш?
– И какво следва от това? – наежи се Сандо. – Аз съм това, което печеля.
– Чакай сега, – завъртя глава Михо, – хората определят собствената си стойност от това, колко пари имат и какви материални придобивки притежават – кола, вила, апартамент, …
– За по-младите нов смартфон, таблет с повече екстри, лаптоп и какви ли не джаджи, – намеси се Спиро.
– Човек е хванат в капана на тази заблуда, която непрекъснато го подмамва: „Ако работиш на две места, ще си купиш кола нов модел и ще бъдеш по-успешен, в очите на околните“, – добави Михо.
– Психолози и разни изследователчета твърдят, че богатите са най-ядосаните хора – наблегна Сандо.
– На какво? – ококориха учудено очи Михо и Спиро.
– Когато не им достигат пари, за да си купят поредната играчка беснеят, – поясни Сандо, – а когато се снабдяват със всичко, което им хареса са неудовлетворени.
– Тогава за какво им е богатството? – възкликна Спиро.
– Живот изпълнен със събирането на материални притежания е пълна глупост, – махна с ръка Михо.
– Бог е Този, Който дава истинския живот и радост в пълна мяра, – удари с ръка по масата Сандо.
Михо повдигна вежди и иронично добави:
– Днес на никому не е нужен Той, особено на младите. Те са си самодостатъчни, мъдри и надарени.
– И до къде ще стигнат така? – попита Сандо.
– За това сме я докарали до тоя хал, – отсече Спиро и отиде да сервира на другите маси.