Вероника не един път бе слушала в църквата да казват:

– Говорете на хората за Исус. Това е нашето призвание на земята …

Но тя имаше проблем, страхуваше се и се опасяваше:

– Как да им кажа? Те могат да ми се присмеят и дори да не ме изслушат докрай?

За това Вероника се помоли рано тази сутрин:

– Господи, помогни ми да говоря на хората за Теб. Срещни ме с такива, които биха искали да чуят благата вест.

Този ден Вероника видя деца, които играеха в парка.

Божият Дух ѝ каза:

– Иди и им кажи за Мен.

Вероника взе да спори:

– Но те са деца. Не не мога …. Как ще им кажа. …. Те едва ли ще ме разберат …

И тя дълго време поднасяше оплакванията си на Господа, докато накрая реши:

– Добре ще отида.

Вероника бе много изплашена и стресирана до ужас. Цялата се изпоти.

И в това си състояние тя просто премина между децата без да проговори.

След това се обърна и си каза:

– Вероника, трябва да им кажеш нещо.

Тя погледна децата и им заговори:

– Не знам дали ще разберете това, което искам да ви кажа, но Бог ви обича. Той има за всеки от вас цел за живота ви.

Децата ѝ се изсмяха.

Но там имаше едно момиченце, което внимателно я слушаше.

И тогава Вероника разбра, че независимо от това, колко е била изплашена думите, които бе казала бяха докоснали сърцето на това дете, а Духът бе подействал.

Бог ни призовава да свидетелстваме.

И когато Божият Дух ни казва:

– Свидетелствайте!

Нека бъдем послушни.

Не винаги ще се чувствате комфортно, но не се спирайте да говорите.

Дълги години Ралица посещаваше болници и се срещаше с различни хора.

Повечето казваха:

– Мисълта за смъртта ме изпълва с ужас и страх.

– Това ли е краят? Зарити в земята?

Особено тези, които бяха обречени да чакат края си след седмици, месеци или няколко години, трепереха и нямаха мир в сърцата си.

Деница ги питаше:

– Ако знаете какво ще се случи с вас след смъртта, какво бихте направили? Ами ако някой ви срещне там след края на земния ви живот, когато достигнете края на пътуването си?

– Има ли нещо след смъртта? – питаха те стреснато.

– Да, – усмихваше се Ралица, – Бог ви очаква, Той иска да бъдете с Него. Не се страхувайте.

И тя им разказваше за Божи Син, Който понесе заради нас наказанието за греховете ни на кръста.

– Какво трябва да направим, за да бъдем там добре и Бог наистина да ни приеме?

– Ако изповядате с устата си, че Исус е Господ, и повярвате със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите ще се спасите, – разясняваше им Ралица.

Някои клатеха недоверчиво глава:

– Само това ли? Друго не се ли изисква?

Но други откликваха с радост и предаваха сърцата си на Господа.

Елена се грижеше за майка си, докато тя бе в болницата. Това бяха тежки месеци за нея.

Един ден Елена застана на колене и се помоли:

– Благодаря ти, Господи, за това време, когато бях болногледач на майка си. Помогни ми по-леко да приема загубата ѝ.

Тя се мъчеше да хвали Бога, а същевременно се бореше със смесените си емоции.

Когато майка ѝ напусна този свят, Елена плака неудържимо.

Въпреки болката и скръбта си тя прошепна:

– Алелуя.

По-късно се укоряваше:

– Как мога в такъв опустошителен момент да хваля Бога?!

Дълго размишлява над това и разбра:

– Бог преплита трудностите и надеждата. Има времена на скръб и радост, чувство на сигурност и ужас.

Независимо дали сме щастливи или наранени, можем да се доверим на Бога и да му се покланяме с радостни викове и сълзи на хваление.

Насъбралите се на мегдана коментираха скорошните земетресенията, които оставиха много хора без подслон, храна и топлина в това студено време.

Отзивите бяха различни.

Някои се заеха даже да разкриват причините за това нещастие, което бе постигнало толкова много хора.

– Не трябва да бързаме с изводите, – наблегна бай Сотир.

– Така си е, – подкрепи го Генчо. – Бихте ли купили къща, ако ви беше позволено да видите само една от стаите ѝ? Бихте ли си купили кола, ако видите само гумите и стоповете ѝ? За да преценяваме нещата добре, трябва да ги видим цели.

– Едно падение не прави човека некадърен…., – обади се Стоян.

– Едно постижение също не го прави успешен, – побърза да добави Ганчо.

– Житейските злополуки и ужаси са само страница от голямата книга на живота, – каза бай Сотир. – Докато не разберем цялата история, не бива да даваме преценка за житейските бури.

– Само Един знае какво става и какво ще последва, защото Той е Авторът на тази книга, – извиси глас Христо. – Знайте, че Той вече е написал и последната ѝ глава.

То бе едно средно голямо човешко сърце. Спокойствие и мир царяха в него.

Един ден към него се зададоха Алчността, Амбицията, Завистта и Гордостта. Те не бяха доволни от състоянието на сърцето и решиха да го нападнат.

Завистта се плъзна в сърцето под прикритието на мрака и злорадо заяви:
– Ще му открадна удовлетворението. Сега ще видите, как ще придобие желание да стане по-добро от другите. Ще поиска по-високи постижение и не на последно място ще пожелае на всяка цена да получи харесващите му се неща.

Не напразно наричат Завистта злокачествена язва и враждебна настройка. Тя бушува като тиранин с бури отвсякъде. Обърква душата и живота на човека. Тази болест на духа налага тежък данък на жертвите си.

Алчността пожела:

– Ще затворя ушите на сърцето за вопъла на нуждаещите се.

Амбицията реши:

– Ще да го овладея и манипулирам, както си желая.

А Гордостта помогна на сърцето да се възгордее и дотолкова го наду, че то щеше да се пръсне.

С тиха стъпка приближи и Ревността. Тя винаги започва с пълни ръце, а след това се движеше с ужас от загубата на нещо.

– Ще се подхраня от страха на сърцето, че ще загуби. Ще го подтикна към борба на живот и смърт, за да запази притежанията си.

Сърцето не очакваше такова нападение. Това бе неприятна изненада за него, но то не се уплаши.

Извика към Господа и Той го освободи.