Това се случи през зимата. Живка си имаше малка книжка. В нея имаше прекрасни приказки, за доброто и злото, за верността и любовта, за благодарността и предателството, …
Живка много обичаше тази книга. Всяка вечер тя сядаше до майка си на дивана и слушаше майка си как ѝ чете от нея.
Веднъж на гости им дойде Слави, братовчед на Живка. Той вече ходеше на училище. Беше непослушно момче и цар на пакостите.
Когато Живка му показа любимата си книжка, той махна с ръка и каза:
– Книгите са скучни и неинтересни. Много по-интересни са компютърните игри и стрелбата с воден пистолет.
Слави беше толкова убедителен, че Живка му повярва.
Вечерта тя не искаше майка ѝ да чете приказка от любимата ѝ книга. Това се случи и на следващата вечер. Ситуацията се повтори няколко вечери подред.
Мина цяла седмица и Живка усети, че иска отново да се върне в света на приказките и приключенията.
Тя се покатери до рафта, но там я нямаше любимата ѝ книжка. Тя разрови наоколо, но не я откри.
– Мамо, къде ми е книжката с приказките? – извика Живка.
– Навярно е избягала от нас, – каза спокойно майка ѝ.
– Как така избягала? – не повярва Живка. – Нали тя няма крака.
– Тя е решила, че повече не ти е нужна и е отишла там, където я чакат, обичат и желаят да я четат.
Очите на Живка се напълниха със сълзи. Обзе я отчаяние. Прегърна майка си и горко заплака.
Майката се съжали над дъщеря си и каза:
– Книжката ще се върне, ако искаш да слушаш приказки от нея, дори сама да се научиш да я четеш.
Живка вдигна глава, изтри сълзите си и възторжено каза:
– Искам, много искам, мамо!