В сенчестите градини и по улиците на града растяха ябълки, круши и кайсии, а по зидовете се виеше едро грозде. Коритата на чешмите бяха пълни с прозрачна студена вода и горещината не беше толкова неприятна.

Наоколо се бяха насъбрали много хора. Човек можеше да оглушее от виковете на продавачите на вода и сладки.

В старата част на града беше тихо. Наоколо стърчаха развалини от къщи, срутени дувари, а по средата се издигаше постройка със малък купол и меден кръст на върха. До нея растеше овощна градина. Из градината сновяха хора с бели и зелени чалми.

Срещу храма на гяурите бе издигната бесилка. Под нея стоеше старец с голяма бяла брада и сини, като небето очи. Беше облечен с дълга ленена риза, а ръцете му бяха вързани отзад на гърба.

Главният молла се качи на ешафода, помоли се и се обърна към там стоящият владетел:

– О, защитнико на вярващите и покровител на исляма, позволи ни да изпълним височайшата ви заповед!

Владетелят кимна с глава:

– Разрешавам!

Главният молла, висок як мъж със зачервени бузи, се обърна към вързания старец:

– Ей, гяурино, нашият велик повелител разгледа греховете ти. Той не е съгласен, че на наша земя подържаш богуомразна църква, където с лъжа и коварство примамваше правоверните мюсюлмани, за да ги отклониш от истинската им вяра. За това нашият владетел те осъди на смърт. Какво е последното ти желание?

Старецът отрицателно поклати с глава.

– От вас нищо не искам. Моля само Бог да ми прости греховете!…. Щастлив съм, че бях удостоен да се жертвам за вярата.

Моллата погледна към владетеля. Той даде знак с ръка. Тогава моллата се обърна към палачите, които стояха от двете страни на стареца:

– Нашият милостив владетел заповядва да обесите този мъж.

Палачите надянаха примката на врата на стареца, преметната въжето през напречната греда на бесилката и задърпаха със всичка сила. Старецът се изпъна, потрепери и затихна.

Моллата отново се обърна към владетелят:

– О, най-велик от великите на нашата вяра, в продължение на много години тази църква служеше, като огнище за развращаване на правоверните. Тя бе убежище на всякакви злини и коварства. От нея се разпространяваха еретични писания из цялата ви подвластна земя. Разрешете да разрушим това гнездо на порока.

Владетелят кимна, съгласявайки се с предложението. Всички чалмалии с песни и проклятия се нахвърлиха върху църквата от всички страни. Първо хвърлиха примка на медния кръст и го свалиха на земята, после се заеха с купола. Облак прах покри небето….

От църквата остана само купчина развалини. А на бесилката се полюшваше от вятъра трупът на обесения старец…..

Изгарянето на остатъци от културите, вреди на почвата, предупреждават експертите. Всеки органичен остатък трябва да се върнем в почвата, а не да се изгаря.
За появата на други органични продукти и подобряване качеството на хранителните вещества в почвата е необходимо растителни остатъци да не се горят, а да се оставят да се разложат. Почвата има много по-активен живот от този, които ние виждаме на повърхността. Вътре в нея стават множество процеси не само от екологична гледна точка, но и в качество на убежища за други живи същества.
Изгарянето на органичните вещества унищожават почвената микрофлора и се губят плодородните ѝ възможности. От екологична гледна точка, растителните остатъци трябва да останат в почвата, за да се обогати количеството на минерали в земята.
От тези отпадъци могат да се правят брикети, които са важен източник на топливо. По рано хората са правели от тях природен тор за подобряване плодородието на почвата.
За съжаление законът не е много суров за тези, които предизвикват пожари чрез изгаряне на растителните отпадъци. Оправданието е, че такива не могат да бъдат заловени. За да се предотврятят тези екологически бетствия, по-добре е хората да събират растителните отпадъци и да ги покриват с листа. Листата могат да бъдат подложени на процес на ферментация и се превръщат в компост, който може да се използва като естествен тор за земеделските земи.

В началото на 19 век край бреговете на Япония потънал кораб със скъп корейски порцелан.
Целият товар се оказал на дъното и то на такава дълбочина, че водолаз не можел да достигне до него.
След 100 години на един рибар му дошла идеята да използва октопод, за изваждането на порцелана от дъното.
Към октопода завързвали въженце и го пуснали във водата. Когато животното намерило убежище в някоя от порцелановите вази, започвали да го издърпват.
Октоподът здраво се хващал за това, което смятал за свое убежище и заедно с него изкарвали и товара му отгоре.

На Земята има десетки милиони бездомни хора, които са принудени да потърси временно убежище в доста неприятни места. Някои от тях дори прекарват нощта в кофите за боклук. Германския дизайнер Филип Стингл е създал специална „цивилизована“ версия от контейнери, които ще направят живота на бездомния много по-удобен.
През последните години активно се разработва нов тип архитектура, която се състои в изграждането на сгради от контейнери. Такива съоръжения са по-евтини от традиционите домове, но поръчването им не може да мине без заплащане.
Филип Стингл е предложил използването на най-евтиния материал,  контейнери за отпадъци.
Всъщност, в Германия всяка година става все повече и повече бездомни хора, принудени да прекарат нощта при много нечовешки условия. Проектът  Living Containers е опит да се предаде на живота най-малкото подобие на уют.
Филип Стингл предлага да се дадат безплатно по два контейнера на бездомните, един за жилище и един за баня. В жилището ще има малък креват, закачалка, лавица за лични вещи и дори прозорец. Банята ще разполага с огледало, поставка за бръснач, четка и гъба. Към банята се предлага маркуч, който да се свързва с обществения водопровод и канализация.
Разбира се, проектът Living Containers  не е сериозен опит да се реши проблема на бездомните. Това е подигравка с недостатъчните средства, които правителството на Германия отделя по съответните програми.
Ако трябва да бъдем честни, трябва да се каже, че в сравнение с други страни, Германия харчи много повече пари в подкрепа на бездомните хора. Но, очевидно, проблемът не е напълно решен, на което акцентира и проектът на Филип Стингл.