Румен купи голяма бонбониера, най-красивата и най-скъпата, за прощален подарък. Взе и огромен яркочервен букет. Така натоварен, се върна в хотела и поръча на портиера:
– Незабавно изпратете всичко това в стаята на госпожица Даниела Тодорова.
Портиерът му отвърна:
– Моля да ме извините, господине, но госпожицата е вече в залата за закуска.
Румен се уплаши да не би новата среща да развали хубавите спомени от времето, когато бяха заедно. Но накрая се реши и с бонбониерата, и цветята в ръце влязъл в залата за закуска.
Откри я бързо, тя седеше с гръб към него. Усети как го обзема вълнение. Плахо пристъпи към нея и бързо положи бонбониерата и цветята на масата:
– Това е за вас.
Тя се стресна и пламна. За пръв път в живота си получаваше цветя. Е, имаше един, но той ламтеше за наследството ѝ. Беше ѝ изпратил няколко невзрачни рози с надеждата да се съюзи с нея. А ето сега при нея бе дошъл човек, който ѝ носеше цветя
– Нима ги заслужавам? Те са твърде… красиви за мен.
Но въпреки всичко го погледна с благодарност. Даниела се изчерви. В този миг изглеждаше почти красива.
– Няма ли да седнете? – смутено го покани Даниела.
– Значи наистина заминавате? – попита Румен и в гласа му неволно трепна искрено съжаление.
– Да, – отвърна тя и сведе глава.
Това „да“ бе лишено от радост, но и от печал, от надежда, но и от разочарование. Прозвуча кротко, без всякакъв по-особен оттенък.
В желанието си да ѝ услужи Румен попита:
– Изпратихте ли телеграма на своите роднини, че пристигате?
– Не, това само може да ги уплаши, – въздъхна Даниела. – От много години не съм им писала.
– Но нали те са ваши близки родственици? – продължи да я разпитва Румен.
– Не, съвсем не. Имам нещо като племенница, дъщеря на моя покойна доведена сестра. Мъжа ѝ изобщо не го познавам. Те имат малко селско имение с пчелин. Там за мен има една стая, където мога да остана, колкото искам.
– Но какво ще правите в това затънтено селце? – попита Румен.
– Не зная, – отвърна тя като сведе очи надолу.
Румен си спомнил за своя непостоянен и бездомен живот. Положението, в което Даниела бе изпаднала, му напомни за самия него.
– Не е хубаво да се живее при роднини, – извика той, – човек никога не се чувства добре при тях! И освен това вече не сте принудена да се погребвате в подобен пущинак, нали сега имате пари!
Тя го погледна признателно и в същото време печално.
– Да, – въздъхна Даниела, – но се страхувам да остана сама. Какво друго мога да направя?…
Погледна го със сините си очи, сякаш очакваше от него съвет. Румен си спомни вчерашните си разсъждения и внезапно го обзе една мисъл. Изведнъж желанието му се изтръгна от устата му.
– По-добре останете тук, – каза той. И без да иска, тихо добави – Останете при мен.
Тя се сепна и се взря в него. Думите се изтръгнаха от него, без предварително да ги обмисли. Едва по нейната силна руменина разбра какво бе казал и веднага се уплаши, че тя би могла да го разбере неправилно. И за да не си помисли нещо обидно, Румен побърза да добави:
– Исках да кажа ….. като моя жена.
Тя бе поразена. Устните ѝ трепнаха. Внезапно скочи и избяга от залата.
Това бе най-страшният миг в живота на Румен. Той мислеше, че с думите си бе унизил и оскърбил най-добрия човек, единственото създание, което бе изпитало доверие към него!
– Как посмях, – започна да се окайва Румен, – такъв некрасив и смачкан човек, жалък търгаш, да предлагам такова нещо на това благородно и нежно създание! Навярно избяга от мен с отвращение. Така ми се пада. Най-после разбрах какъв съм, получих презрението, което заслужавам.
Но тя отново се появи на вратата с разплакани очи. Беше много развълнувана. Приближи до масата и преди да седне леко въздъхна.
– Извинете, че така ….. глупаво избягах. Но страшно се изплаших … как можахте? Та вие не ме познавате… изобщо не ме познавате…
Румен осъзна, че в душата ѝ няма гняв, а само страх. Също като него се бе уплашила от внезапното му предложение. Дълго време никой от тях нямаше смелост да каже нещо на другия, дори нямаха кураж да се погледнат.
Но тя не отпътува тази сутрин. През целия ден бяха заедно.
След три дни той повтори своето предложение, а след два месеца се ожениха.
