Малката Дари приближи до баща си и го попита:

– Татко защо вече не обичаш мама?

Изведнъж нещо прободе Васил в сърцето.

Той бе тръгнал с друга жена. В този момент осъзна, че бе откраднал нещо от семейството си. Бе ограбил бъдещето, финансовата сигурност и репутацията на съпругата си.

А малката три годишна Дари бе лишена от семейните почивки, емоционалната сигурност и задушевните вечери в семейството.

До сега той се интересуваше само какво е спечелил, младо хубаво момиче, което му доставяше удоволствие, но …

„Как да се се освободя от вината?“ – помисли си Васил.

От тоя ден той започна да прави само добро, грижеше се не само за своите в семейството, но и за чуждите, но това не успокои съвестта му.

Обърна се към свой приятел за съвет. Добри, го изслуша внимателно и му каза:

– Изповедта има сила. Тя действа като се прилага двойно. Трябва да изповядаш греха си не само пред Бога, но и пред тези спрямо, които си съгрешил.

– Това е доста трудно за мен, – призна си Васил. – Добре, пред Бога ще застана и ще Му кажа всичко, но как …. пред жена ми и дъщеря ми.

– Виновните хора повтарят грешките си, когато опитват да ги скрият, – сбърчи вежди Добри. – Ако изповядаш греха си пред тези, срещу които си съгрешил, няма да го повториш отново.

– Трябва да опитам, – промълви съвсем тихо Васил и с наведена глава си тръгна.

Изповедта трябва да бъде пред Бога и пред другите. Иначе този враг ще убие сърцето ви.

„Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“.

Камен се завъртя около баща по-дълго време от друг път. Явно нещо го тревожеше, но се страхуваше да попита.

Разбирайки това баща му попита:

– Какво те е развълнувало толкова?

Това премахна всички прегради и Камен заговори бързо:

– Татко, ако Бог поставя „не“ пред дадено действие, а ние го правим, това грях ли е?

– А ти как мислиш? – баща му не бързаше да отговори на въпроса му.

– Е, може би означава „По-добре не го прави“ – и Камен изпитателно погледна баща си.

– Може би ти си мислиш за десетте Божи заповеди?! – усмихна се бащата. – Тогава защо не приемаш сериозно, командата, която най-често се появява в Библията?

– И коя е тя?- любопитството нарасна неимоверно много в Камен.

– Ами тази „Не се страхувай“. И забележи, това не е съвет, а заповед. Ти се страхуваше преди малко да ме попиташ, но страхът не е вариант. И сега навярно знаеш как да се пребориш с него?

– Да, разбирам, че когато врагът действа срещу мен, ако не му противодействам …..

– Тогава не осъзнаваш това, което ти дава Бог.

Камен започна да осъзнава, че забраните не бяха толкова страшни, ако човек разбираше от къде идва силата за да изпълни всяко „не“.

Вики се прибра през ваканцията у дома. Тя вече трета година учеше в един от колежите в големия град.

Днес баща ѝ Стефан Михайлов, уважава мъж в родният ѝ град, я бе поканил на вечеря в прославеното заведение на тяхното малко градче.

Вики бе изненадана, но бързо даде съгласието си:

– О, татко, това е голямо предизвикателство за мен, но ще дойда вечерта с теб и ще ти бъда дама за вечерята.

През изминалите години, докато учеше, Вики се грижеше сама за себе си. Баща ѝ пращаше пари, но и тя в свободното си време работеше за по няколко часа на разни места, когато това ѝ бе възможно.

Парите, които изкарваше бяха напълно достатъчни да се издържа и сама. За това и бе странно, че баща ѝ още ѝ пращаше пари по време на обучението.

Тя му бе казала, че и сама се оправя, но той въпреки всичко не спря да ѝ изпраща записи с пари.

Вечерта бе топла, а в заведението бе тихо. Нямаше много посетители. Вики и баща ѝ се настаниха на една маса.

Когато свършиха вечерята, Вики каза:

– Благодаря ти, татко, за тази вечер. Храната бе превъзходна.

– Вики, ти си винаги добре дошла у дома. Не е нужно да ми благодариш за всичко, което получаваш от мен. Знам, че в по-голямата част от времето си далече от дома, но ти все още си член на нашето семейство.

Вики се усмихна и смутено промълви:

– Благодаря ти, татко.

И двамата избухнаха в смях.

“ В моето семейство, – помисли си Вики, – нищо не съм направила, за да спечеля любовта на родителите си или това, което те правят за мен. Думите на татко ми напомнят, че и нищо не съм направила, за да заслужа да бъда част от Божието семейство“.

Ние не трябва да печелим Божията благодат, прошка или възможност да бъдем от част от Божието семейство. Всичко това приемаме просто като безплатен подарък

Когато всеки от нас се обърне към Исус, става Божие дете, а това означава, че получава вечен живот, а в небето го очаква нетленно наследство.

Слава на Бога за този прекрасен подарък.

Данаил бе малко момче, но се въртеше постоянно около възрастните, слушаше внимателно какво си говорят и се опитваше да разбере чутото. Доста често възприемаше буквално казаното за това, когато цитираше някой, чиято фраза му бе харесала, се получаваха доста комични, възбуждащи смях ситуации.

Един ден Данаил отиде при баща си и му се оплака:

– Татко, боли ме стомаха.

Баща му се засмя, погали го по главата и каза:

– Това е, защото той е празен. Май трябва да сложиш нещо в него ….

Този отговор задоволи малчугана и той отиде да яде. Резултата бе очевиден. След като се нахрани добре, болката изчезна.

Един ден у тях дойде чичо Михаил. Той бе много добър приятел на баща му.

Двамата разговаряха за какво ли не. Накрая Михаил сподели страданието си:

– В последно време много ме боли главата ….

Данаил наостри уши. Скочи пред приятеля на баща си и възторжено, леко намигайки му, каза:

– Аз знам причината за твоята болка.

– Така ли? – учудено завъртя глава чичото.

– Това е така, – Данаил погледна баща си тържествуващо и продължи, – защото тя е празна. Трябва да сложите нещо в нея…

Двамата мъже избухнаха в смях, а Данаил се смути и раздразнен от реакцията им, възмутено добави:

– Татко така ме посъветва, когато му казах, че ме боли корема …. и след като го напълних ми олекна.

Този път по лицата на мъжете пробягна само лека усмивка, а чичо Михаил леко докосна с ръка рамото на момчето и уточни:

– Това е бил добър съвет за твоя случай, но не и отговор на сходно изглеждащи като него.

Данаил засрамено наведе глава и се прибра в стаята си.

Петко получи за рождения си ден отдавна мечтаното куче. Много пъти, той бе молил родителите си:

– Моля ви, купете му куче. Аз ще слушам и ще го пазя. Двамата няма да правим бели.

Каква радост бе само. Не можеше да се разбере, кой повече се радва, Петко на кучето или четирикракият приятел на момчето.

Една вечер родителите на Петко много закъсняха. Важни дела ги задържаха далече от дома им.

Петко бе сам с кучето. Момчето разглеждаше книжките с картинки, които толкова много обичаше. От време на време притичваше до външната врата и поглеждаше навън,  дали родителите му вече не се връщат, но тях още ги нямаше.

Кучето спокойно лежеше на постелката си. Това не убягна от погледа на момчето. Петко се приближи до своя косматия любимец. Погали го и му каза:

– Бих искал да имам търпение като теб, приятелю. Уморих се да чакам мама и татко, те много ми липсват. А ти си толкова спокоен ….

Петко прегърна кучето, легна до него и заспа.

Когато родителите му се завърнаха, малкото момче не се събуди. Баща му го взе на ръце и го отнесе в креватчето му.

Майка му се усмихна и изказа гласно учудването си:

– Как е заспал сам, без някой да му прочете приказка преди лягане?!

След тази нощ Петко много се промени. Той спокойно чакаше на опашката с майка си и не мрънкаше. Не препираше на оградата на детската градина, очаквайки всеки момент да го вземат …

Какво се бе случило?

Може би кучето му бе предало част от търпението си.

Петко стана по жизнерадостен. Не плачеше за дреболии. Всички с задоволство гледаха малкото момче, защото радост и мир бликаха от сърцето му.