Компанията беше малка. Днешния ден бе посветена на природата. Времето беше хубаво, а настроението чудесно.
Тревички, току що подали главичка цветенца, малки гъбки, причудливи форми образували се от клони и храсти, всичко това спираше погледа и очароваше.
Разходката не мина без дискусия. Обикновено нейният инициатор бе Виктор. Вечно вглъбен и умислен, търсещ отговори на многобройни въпроси, който минаваха през главата му. И днес не разочарова групата с поредния си въпрос:
– Кой е най-добрия съвет, който сте получавали някога в своя живот?
Настъпи тишина и всеки потъна в мислите си.
Симо разчупи мълчанието и започна да расъждава на глас:
– Баща ми казваше: „За да добиеш нещо, трябва да поработиш здраво!“ Смисълът на този съвет е двояк. На първо място ако си поставим значима цел, то е ясно, че трябва да бъдем добросъвестни и упорити, докато не я постигнем. Нищо не става от само себе си. За това трябва да се заемем с нещата и да действаме. Понякога съм си мислил:  „Когато ми се отдаде подходящ случай, веднага ще се заема с това“. И съм бъркал. Такъв случай ти се отдава само тогава, когато започнеш да действаш в това направление. От друга страна, всяка достойна цел си струва усилията, които е необходимо да изразходваш за постигането й. Дори ако това на първо време ти изглежда излишно и дори прекомерно.  Това много ми помага, когато пред мен изникне даден проблем или получа някаква задача за изпъленение.
– В живота си съм получавала много съвети, – каза Таня. – Скоро съседката, като ме гледаше как бях се умърлушила, ми каза: „Не поглеждай назад в миналото. Не съжалявай, за това, което не си успяла да направиш“. Аз наистина често си спомням неуспехите и съжалявам, че съм могла, но не съм направила нещата по най-добрия начин. Това наистина ме спира и нямам желание да се движа напред. Не трябва да се обезсърчавам, а ако падна, трябва да стана и да продължа напред.
– В моя дневник, – каза Светла, – съм си записала на първата страница: „Слабият ще каже: „Съдба!“, а силният: „Ще опитвам до тогава, докато всичко не стане така, както на мен ми се иска“.
Димитър се почеса зад ухото и сподели:
– В началото, когато започнах работа като инженер в електроцеха, бях свидетел на бързо отстраняване на аварийна ситуация  в оборудването на релейната защита. Опитният електромонтьор предложи: „Да свържем двата кабела временно, а някой друг път ще го оправиме“. Но началникът на цеха отсече: „Няма нищо по-постоянно от временно направено! За това по-добре да го направим както трябва, за да не губим няколко пъти повече време и усилия“. Винаги си спомням тази фраза, когато искам бързо да приключа с нещо, което искам „набързо“ да свърша.
– Аз пък си имам любима поговорка, – засмя се Елена. – „Ако имаш мечта, желание и постоянство – ще поникне дори през асфалта“. И се опитвам да следвам това твърдение. Макар и не с големи скокове, но се приближавам към целите, които съм си поставила и се надявам на успех.
Те дълго обсъждах темата, имаше спорове и уточнения. Увлечени в разговор не усетиха, кога денят свърши, но не съжаляваха. След разходката и разсъжденията се чувстваха обновени и насърчени.

Една девойка посещавала група изучаваща християнските взаимоотношения. Но скоро я напуснала. Когато я попитали за причината, тя казала:
– Имам съседка, с която често се карам. Не мога да й простя. И тъй като Библията осъжда непростителността ми, не мога да идвам повече при вас.
Нещастна, но честна душа.
Колко много такива християни има, които се смятат за истински последователи на Христос, а носят в сърцето си вражда към ближния и не могат да му простят.
Прощението е милост към провинилия се, снизходителност към вината му, един вид помилване. Божието прощение и милостта към нас зависи от нашето прощение и милост към другите. Ако не простим на останалите и на нас няма да ни бъде простено. Ако предизвикваме укор и осъждение към някого, ние също падаме под него.
Прошката е отличителна черта на християнския характер. Тя постоянно поддържа живота ни в Господа. Прощението е външната дреха на християнската любов, която „дълго търпи и е милостива, не завижда,  не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи“.

Веднъж една италианска актриса летяла на самолет. Седящата до нея дама и направила комплимент:
– Толкова сте красива. Бихте могла да станете кинозвезда.
– Но аз съм Джина Лолобриджида, – отговорила актрисата раздразнена.
– Това не бива да ви смущава, – успокоила я жената, – фамилията лесно може да се смени.

Сара Коган живеела в малък град. Една събота при нея дошла тъмнокожата й съседка и казала:
– Госпожо Коган, аз отивам до Ню Йорк да видя дъщеря си. Искате ли да ви донеса от там нещо?
Сара поблагодарила и казала:
– Между другото, имам билет за влака. Вземете го, а вечерта се върнете.
Съседката взела билета и тръгнала. Контрольорът забелязал, че на билета е изписано името „Сара Коган“.
– Извинете, госпожо, вие наистина ли сте Сара Коган, както е написано на билета?
Жената се усмихнала и кимнала с глава.
Контрольорът казал:
– Бих искал да сравня вашият подпис с този на билета. Бихте ли се подписали на този лист хартия?
Тъмнокожата дама възкликнала възмутено:
– Млади човече, да не сте си изгубили ума? Да пиша в събота?!

Една жена се оплаквала от приятелката си на съседката. Съседката се опитвала да я утеши и я уговаряла да прости на приятелката си.
– Да простя? Но как? След всичко, което тя ми направи? Не, злото не трябва да се прощава, – казала жената. – И защо трябва да обичам хора, които не ме обичат? Защо трябва да върша добро, когато всички около мен лъжат, предават ме и  ми напакостяват?
– Ще ти разкажа една история, – казала съседката.
Живял някога един човек. Той поискал вечерта да бъде светла, за да не пали свещи и зимата да бъде топла, та да не пали печката. Но тъй като в природата всичко си вървяло в определен ред, така и продължило, никой не се вслушал в жалбите на този човек.
Разсърдил се човекът и казал:
– Така ли? Няма да паля тогава свещи вечерно време и печката през зимата няма да клада.
Но въпреки всичко нищо не се променило.
– Ама, че глупак, – прекъснала жената съседката. – На кого друг освен на него е нужна светлина вечер и топлина през зимата?
Тогава съседката се усмихнала и на свой ред попитала:
– Тогава защо ти правиш същото?
– Аз? – изненадала се жената
– Да ти. Защо гасиш светлината на твоята любов, когато около теб се сгъстява тъмнината? Защо не запалиш огъня в своето сърце, когато наоколо духа хлад от студените сърца на хората? Вместо да седиш в тъмнината и да очакваш някой да ти посвети, не е ли по-добре да „запалиш свещ“ и да посветиш на другите? Тогава и другите ще видят доброто и заедно ще тръгна със тебе към него. Вместо да седиш на студено, сгрей не само своето сърце, но и сърцата на другите и тогава ще видиш, как хладния повей ще се превърне в топъл бриз.