Нямаше друг начин, Вероника трябваше да замине. Съпруга и почина при автомобилна катастрофа и сега тя сама отглеждаше дъщеря си.

Сестра ѝ разбра за затруднението ѝ и предложи:

– Доведи малката Пепи при мен. Моите момчета много я обичат, няма да я оставят сама.

Вероника въздъхна тежко, прегърна сестра си, а в очите ѝ изби влага.

– Благодаря ти, Стела. Бях готова да се откажа …. знаеш, че за Пепи всичко бих дала.

– Върви и не се безпокой, ще се грижим за нея.

– Пепи взима витамините си, но само ако получи шоколадов бонбон и …. не забравяй, че е малко срамежлива, …..страхува се от тъмното. А колкото до братовчедите си, тя също много ги обича …..

Младата майка изреждаше правилата и забраните за дъщеря си, а по-голямата ѝ сестра я слушаше внимателно и кимаше с глава.

Когато седна в самолета, Вероника затвори очи и се помоли:

– Господи, никой не познава дъщеря ми повече от мен. Тя е скъпоценна за мен. Аз не мога да бъда с нея, но Ти можеше …

Когато се тревожите за някого, поверете го на Бог. Той го познава най-добре и много го обича. Няма да го остави и ще се погрижи за него.

Мария ровеше в бараката. Бе оставила семената на лавицата, но не ги намери там и започна да преобръща всичко.

Трябваше да ги открие. Ако не ги намери, с какво ще направи разсада?

Изведнъж попадна на една кутия от сода пълна с нещо. Подуши го, но така и не разбра, какво е сложил съпруга ѝ вътре.

Взе кутията и се насочи към дома си.

– Тошо, какво е това?

Мъжът ѝ хвърли небрежен поглед към кутията и каза:

– Това е препарат за унищожаване на плевелите.

– Защо си го оставил тук? – Мария предизвикателно сложи ръце на кръста.

– Е, какво толкова е станало? Кутията беше празна, – реагира кисело Тодор.

– Това е силна отрова, потенциално смъртоносно вещество, – започна назидателно Мария. – Такива трябва да бъдат етикирани, за да не ги вземе някой по грешка.

Тодор се сконфузи, но знаеше, че жена му имаше права.

– Колко често фалшиви идеи, които се представят като добри, идват с надпис: „Токсични, дръж се настрани от тях“? – измърмори под носа си Тодор.

– Надявай се, – усмихна му се заядливо Мария.

– А знаеш ли колко такива идеи са съпътствани със духовен стрихнин?

Мария само въздъхна и нищо не отговори.

– Ако тези токсични идеи останат неоткрити дълго време, – продължи разсъжденията си Тодор, – те неизбежно ще доведат до духовна болест, а симптомите ѝ ще бъдат съмнение, обезсърчение, отчаяние, цинизъм и в някои случаи дори загуба на вяра във абсолютно всичко.

– Продължавай да си играеш с отровите и занапред, – саркастично отбеляза Мария.

– Всички жадуваме за истината, но когато тя се разпространява по неверни начини, става силно токсична, – Тодор започна да развива мисълта си по-нататък. – Трябва да търсим любовта, радостта, мира, търпението, добротата, вярността и самоконтрола като първа проверка за токсичност.

Елена бе добра готвачка. Тя винаги изненадваше домашните си с вкусна храна.

Днес тя, съпруга ѝ Тотьо и малкият и син ѝ Дени бяха седнали да обядват.

Малкият погледна сложеното в чинията му, намръщи се и каза:

– Няма да ям това, дайте ми шоколад.

Елена не за първи път се сблъскваше с капризите на сина си, затова реши да го насърчи:

– Много е вкусно опитай го. След като го изядеш, ще получиш шоколад.

– Не, – недоволно поклати глава малчугана, – такова ядох в детската градина и не ми хареса. Искам шоколад.

Намеси се и Тотьо:
– Няма значение какво си ял в детската градина, майка ти готви много хубаво.

Дени продължи да упорства:

– Искам шоколад.

– Разбери, – раздразнен каза Тотьо, – сега най-важната ти работа е да се храниш, за да пораснеш и да станеш силен.

Малкият сбърчи нос и обърна гръб на чинията.

Тотьо въздъхна и продължи вече малко по-меко:

– Това е здравословна храна особено за деца. Приеми изяждането на тази храна за работа, а шоколада за награда. Така, както аз отивам на работа и получавам заплата.

– А ако не искам да свърша работата си? – попита закачливо Дени и хитро погледна баща си.

– Да, но ще искаш заплата, а тя не се полага за несвършена работа, – наблегна Тотьо на думите си. – За това по-добре си изяж сипаното в чинията.

Дени взе с неохота вилицата, откъсна малко парче от храната в чинията. Лапна го и се усмихна.

– Вкусно е, – призна малчуганът.

Нямаше нужда повече от увещания. Чинията бързо бе изпразнена.

След като приключиха с обяда, Елена извади голям шоколада от хладилника и го подаде на Дени.

Той го взе, повъртя го в ръцете си, а след това каза на майка си:

– Мамо, подарявам ти този шоколад за вкусната работа.

Даниела и съпругът ѝ имаха две деца. Едва свързваха двата края с парите, които получаваха като социални помощи.

Повече от половината ѝ пари отиваха за плащането на наем, ток и вода. Затова средствата им свършваха малко преди да свърши месеца.

Но един ден нещата се влошиха нацяло. Даниела нямаше с какво да купи сапун. Нямаше с какво да изпере и умие децата си.

Нищо друго не и оставаше освен да коленичи и да се помоли и тя побърза да го стори.

– Господи, до сега не сме закъсвали до такава степен. Нямам пари дори да купя сапун, за да изпера гащичките на малките си деца…..

Изведнъж звънеца на входната врата звънна.

– Кой ли може да е? – попита притеснено Даниела.

Когато отвори вратата на прага видя промоционален образец сапун.

Тя се усмихна.

Някои биха го нарекли съвпадение, но мога да ви кажа, че това бе „Божието съвпадение“.

Когато страхът почуква на вратата, отговаря му вярата.

На Ирина ѝ предложиха да ръководи една младежка група. Тя се запита:

– Ставам ли за лидер?

Не можа да си отговори твърдо и убедително на въпроса си, за това отиде при съпруга си и сподели съмненията си:

– Ако приема да ръководя тази група, а после реша да се оттегля, защото съм разбрала, че не ставам за това….. Как мислиш сега в началото ли трябва да се откажа? Чувствам се несигурна.

– Ако това начинание започнеш със самонадеяна вяра, – каза спокойно съпруга ѝ, – то ще приключи със съмнения в теб.

– Тогава какво да правя? – Ирина бе съвсем объркана.

– Щом си водена към лидерска позиция, естествено е да има опозиция, – откровено заяви съпругът ѝ.

– Каква опозиция? Някой няма да е съгласен? Нищо не разбирам. Защо тогава ще ми предлагат такава възможност?

– Твоята притеснена душа ще ти шепне: „Нима си мислиш, че това е лесна работа? Не поемай такъв риск. За Бога върни се“.

– И как да се противопоставя на това? А от къде си сигурен, че това е точно за мен? Ами ако се проваля?

Мъжът ѝ издърпа табуретката в средата на стаята и я накара да се качи на нея.

– Ето това е, – каза той. – Така приемаш новата възможност, която ти се предоставя. От това място ще имаш друг поглед върху новата позиция.

– Според теб, трябва да приема и да вярвам, че това е точно за мен?! …. Да, прав си, не трябва да се предавам толкова лесно.

Този съвет на съпруга си, тя прилагаше и по-късно. Качваше се на табуретката и обмисляше новата позиция, към която Господ я бе призовал.

Тя стоеше там и се молеше, не само за себе си, а и за тези, които щеше да ръководи.

Ирина казваше „да“ на Господа и „не“ на съмненията си. Така тя запазваше мира в себе си.