Според една легенда, Всевишният казал на Адам:
– Тръни и бодили щети ражда тя, – и очите му се напълнили със сълзи.
Адам му казал:
– Господарю, значи ли, че с магарето от една ясла ще ядем?
Тогава Той добавил:
– С пот на челото си ще ядеш хляба си.
И духът на Адам се успокоил.
Чрез труда си човек се издига над животинското царство.

Мъката, която изпитваме по загубата на любимо лице, прилича на изваждането на зъб. Болката е силна, но мигновена.
Само живите ни причиняват непрекъснато мъки.

Пролял ли е някой някога над гроба на любимата си половината, стотната, хилядната част от сълзите, които е проливал всеки ден от проклетията им?

Един търсач на истината веднъж сънувал, че е в рая. Там видял тълпи от хора. Заинтересувал се, какво става и разбрал, че днес Бог има рожден ден. Човекът благодарил за късмета си. Най-накрая мечтата му да види Бога ще се осъществи.
Той застанал накрая на пътя заедно с другите хора и зачакал. Показала се пищна персона на красив кон. Зад него вървяла многочислена свита и хиляди последователи. Човекът шепнешком попитал съседа си:
– Това Бог ли е?
– О, не, – отговорил му съседа, – това е Кришна.
Едва преминала първата процесия, се задала втора.
– Това Бог ли е? – попитал отново човекът.
– Не това е Мохамед и неговото обкръжение, – бил отговора.
Процесиите минавали една след друга и като че ли били безконечни. Минавали велики пророци, водачи…
– Кога ще дойде Бог? – угрижено попитал човекът.
Тълпата значително оредяла. Вече не звучали фанфари. Човекът на цяло се отчаял. Накрая на улицата освен него никой не останал. И изведнъж се появил скромен на вид човек на бял кон.
Човекът веднага го последвал. Изведнъж го осенила мисъл: „Това е самият Бог. Никой не може да бъде толкова самотен, колкото него в огромната вселена“.
Приближил се до Него и казал:
– Ако то си Бог, защо няма никой край теб?
От тези думи Божиите очи се напълнили със сълзи и Той казал:
– Всички хора се разпръснаха между тези, които минаха преди това, за това няма никой с мен. С мен може да бъде само този, които не следва никой и нищо друго….

Толкова рано, а тя тръгна към болницата с болки. Гледаха се с мъжа си и не знаеха какво да мислят.
– Нали детето трябваше да се роди след три месеца. Какво става. – тревожно повтаряше  жената.
Приеха е. Упоиха я. Мъжът крачеше нервно в коридора. Времето се точеше бавно. Сякаш измина цяла вечност.
Болката бе голяма. Детето се бе родило мъртво. Мъжът наведе глава и затвори мъката си дълбоко в сърцето. Когато съобщиха на жената, която току що се бе събудила след упойката, тя само прехапа устни и две едри сълзи замъглиха очите й.
Тъга и мъка беше обхванала двамата, които не успяха да станат родители. Но те събраха сили и решиха да се сбогуват с малката.
Служителят изнесе малко дървено сандъче оформено, като ковчег. Жената трепна, а сълзите само това и чакаха. Започнаха да се изливат в неспирен поток.
– Сърцето ми ще се пръсне, – с бола каза жената.
Пое дълбоко дъх и бавно повдигна капака. Тя видя първо една малка ръчичка, а след това и лицето на детето. Не можеше да задържи повече мъката си и се разрида силно.
Изведнъж се чу слаб детски вик. Жената се ослуша. Разбирайки, че звукът идва от ковчега, тя отскочи уплашено. Тогава мъжът пристъпи решително към детето и видя как то бавно отваря очи. Той извика:
– Тя е жива!
Сълзи, прегръдки, усмивки…
Родителите на оцелялото по чудо момиченце решиха да я кръстят Луз Малагрос, което на испански се превежда като „чудна светлина“. Да това беше радостен лъч в техния живот.

Обидата е малко и много симпатично зверче. На вид е съвсем безобидна и ако правилно общуваш  с нея тя няма да ти навреди.
Обидата не желае да живее в дом. Тя живее свободно и никого не притеснява. Всички опити да си я присвоим, винаги завършва със сълзи….
Това зверче е много малко и пъргаво. То може да попадне в тялото на всеки човек. Когато човек го усети в себе си му става обидно. Зверчето крещи на човека;
– Случайно се натъкнах на теб, пусни ме! Тук е много тъмно и страшно, искам при мама!
Но хората отдавна вече са забравили как да разбира езика на земните същества, особено тези на дребните животинки…
Има кора, които веднага се разделят с обидата. Но има и такива, които не желаят да я пуснат. Наричат я своя и се отнасят с нея, като със скъпоценна играчка. Постоянно мислят за нея. Нощем се събуждат и…
А обидата не желае да живее в човека. Върти се, търси изход, но никога не намира как да излезе. Тя е нещастна, но и човекът е нещастен, но за нищо на света не я пуска. Тъжно му е да се раздели с нея. А зверчето е гладно и му се иска да яде. И така то започва тихичко да яде тайно човека отвътре. И човек усеща това. Ту тук, ту там го заболи. Толкова го боли, че плаче. Но той не свързва това неразположение с обидата. След това човек привиква към нея, а тя го яде, расте, дебелее и съвсем престава да се движи. И до толкова нараства, че става част от него. Човекът слабее, а тя дебелее.
И хората не осъзнават, че просто трябва да се освободят от обидата.
Пуснете я. Нека си живее на свобода и отново да бъде мъничка и слабичка. Човек по-лесно ще живее без нея, няма да плаче и да боледува. Пуснете я, нека си отиде от вас.