Минаха новогодишните празници, но една малка група пак се бе събрала във фоайето на магазина. Останалите, които идваха навярно още празнуваха.

– Светът ми изглежда по-разделен от всякога, – сподели Спиридон.

– Така си е, – съгласи се Марко. – Независимо дали става въпрос за политически партии, които не могат да постигнат съгласие относно основни въпроси, или религиозни групи, които бълват омраза една към друга, каквото и да казваме винаги има напрежение.

Севдалин наклони главата си на една страна, както обичаше да прави и каза:

– Ако показваме уважение, контролираме поведението си, избягваме безсмислените спорове, биваме съпричастни към другите, нещата стават по друг начин. Единствената ни цел трябва да бъде желанието да видим постъпките и думите им през тяхната призма.

– Трудно е да оставим различията си на страна, но не е невъзможно, – усмихна се Гечо.

– Е, ако имаме повече търпение, решим да не се обиждаме, не приемаме всичко лично, фокусираме се върху, онова което ни свързва,… – Севдалин сви четвъртия си пръст на лявата ръка и малко замълча.

А след това добави:

– Да обичаме хората, с които не сме съгласни, е единство.

– Последователите на Христос, – обади се и дядо Горан, той не можеше да пропусне да каже нещо за Господа, – не е достатъчно да цитират стихове от Библията, трябва любов и отзивчивост и всичко това да бъде истинно и с благодат.

Мирослав бе най-младият, но той веднага взимаше думата, щом се заговореше за Бог:

– Ако представим толкова добре Исус, че останалите да пожелаят да Го познават, Светият Дух е способен да ги накара да коригират всякакви гледни точки, които са несъвместими с Неговата истина.

Не всички събрали се бяха съгласни с последните мнения. Те все още не познаваха Господа.

Петър крачеше разпалено и ръкомахаше с ръце:

– Какви са тези психолози? Раздават съвети наляво и на дясно. Учат ни как да се справим с житейските ситуации!

– Нима ти никога не си давал непоискан съвет? – погледна го изпитателно Руско.

– Е, давал съм, – смънка поразен Петър.

– Забележи, – наклони главата си на една страна Руско, – такъв съвет е основан на собствените ти нужди.

– На моите ли? – смръщи вежди Петър.

– Разбира се, че на твоите. Човекът, на когото е даден непоискан съвет, не го взима под внимание. За него той не става. Как даваш изобщо съвети?

– Обикновено съм бърз и не се колебая много, – призна си Петър.

– Ако човек започне да се замисля сериозно за положението на другия, той ще трябва да вземе предвид много подробности, за да бъде съветът адекватни и полезен, а това ще отнеме доста време.

– Искаш да кажеш, че трябва да се познава ситуацията, какво означава за него или другият, ох …., – изпъшка Петър.

Руско се засмя:

– Освен това непоисканият съвет не винаги е подходящ, защото никой не ти го е искал.

– Да, но понякога са ми благодарили, – възпротиви се Петър.

– Учтивостта в този случай е начин не да се доближат до теб, а желание бързо да ги освободиш от присъствието си.

Един ден Кирил разбра:

– Всъщност няма нищо, от което семейството ми или аз имахме нужда. Добре ни бе. Имахме хубав дом, храна на масата, дрехи в гардероба, играчки за децата, но като че ли нещо не достигаше.

Един ден двамата с жена си финансираха мисионер, който замина за далечна страна.

По-късно този човек им изпрати снимки на църквата, която с Божия помощ бе основал и хората, които се покланят в нея.

Кирил дотолкова се зарадва, че се разплака.

– Какво излиза? – каза си той. – Това, което си мислех, че ми носи щастие, придобиването на материални неща, не можеше по никакъв начин да се сравни с това преживяване.

Кирил се засмя и плесна с ръце:

– Открих най-голямата радост и това нямаше нищо общо с придобивките на моите връстници или културата, в която живея. Когато се поставя там, където мога да направим нещо за другите, Бог ще го умножи до ниво, което никога не съм виждал или предполагал. … Господи, Ти ми разкри колко щастлив ще съм, ако бъда слуга на другите.

Той затанцува из стаята и подскочи, утвърждавайки:

– Така Божията маса за вечеря в рая ще набере още повече места.

Семейство Тодорови се бе събрало с приятели и съседи на една маса. Те празнуваха.

Всеки от присъстващите имаше различни вярвания и произход.

Това бе момента на Тотьо, комшия на семейство Тодорови.

Той подейства като ледоразбивач на празничната атмосфера с въпроса:

– За кого гласувахте на тези избори?

Стамен не можеше да не се обади след такъв въпрос:

– Кой според вас унищожава нашата страна?

Повечето въздишаха и правеха кисели физиономии, а Петко обобщи създалото се настроение:

– С тия политики, разваляте празника и веселието.

Мнозина станаха и си тръгнаха, като мърмореха:

– Намерили за какво да говорят на масата.

– И това ми били празник.

Сашо се опита да обърне нещата:

– Не им обръщайте внимание, нека се веселим.

Но усилията му бяха напразни. Атмосферата бе отровена.

Телефонът иззвъня. Пръв до слушалката достигна Петърчо. Той я вдигна и я долепи до ухото си.

Детският му глас прозвуча силно:

– Да

От отсрещната страна разбраха, че дете е вдигнало телефона, за това попитаха:

– Татко в къщи ли е?

Петърчо както бе научен, учтиво отговори:

– Един момент моля …

Остави слушалката, отиде до спалнята на баща си, открехна леко вратата и тихо каза:

– Татко, търсят те по телефона.

– Кажи им, че съм излязъл, а сега ме остави малко да поспя.

Петърчо свъси вежди , разтърси глава, но после бързо изтича до телефона и предаде:

– Няма го.

Поведението на този баща противоречеше на това, което бе учил малкия си син.

– Не лъжи!

Понякога дори родителят да не казва нищо, той учи децата си на дадено поведение.

Проблемът не е дали казваме или мълчим, а на какво учим със тези си действия децата си.

Бог ни призовава да споделяме Неговата истина с останалите, но понякога действията и поведението ни противоречат на думите, които излизат от устата ни.

Внимавайте, всеки ден всички ние предаваме нещо на някого.

Изпращаме съобщения чрез това, което казваме или премълчаваме това, което вършим или се въздържаме да извършим.