Лозан чакаше автобуса. Изведнъж някой го потупа по рамото. Когато се обърна видя Дамян. Отдавна не се беше виждал с него. Преди, когато Дамян беше агроном , често се засичаха в селската кръчма.
– О, здравей, Дамяне! Къде се изгуби?
– Тук съм, изкарвам по някой лев.
– Къде работиш? – поинтересува се Лозан.
– Позавъртях малък бизнес. Ей там имам малка сергия, – и Дамян посочи с ръка към близкия пазар. – А ти още ли пишеш?
– Все още, не съм се отказал.
– Пак ли за трудовите хора, „героите на нашето време“?
– За тези хора трябва да се пише. Те са солта на обществото, – очите на Лозан светнаха с някакъв особен блясък.
– Не е ли малко банално? – с полуусмивка го изгледа Дамян.
– Нима това е лошо? – попита Лозан.
– Сега е друго време, настъпиха промени, а и героите са вече съвсем други.
– Ти се един от примерите за промяната, – подкачи го Лозан.
– Защо мислиш така?
– Държавата сума пари потроши по теб, за да станеш агроном. После беше ръководител на кооперативното стопанството в село, а сега …. си търговец.
– От работата си не се срамувам, – отсече Дамян и заби поглед в земята.
– Не съм казал такова нещо, но защо напусна селото? Не са ли там корените ти?
– Думи, думи ……, изломоти под носа си Дамян. – Нали знаеш какво стана със селата? Развалиха стопанствата, на безценица продадоха инвентара, животните продадоха или изклаха, а земята я върнаха на „работливите“ собственици. Нима не си забелязал, колко хубава земя е покрита с тръни и бодили и няма кой да я обработва. Разсипаха селата, а ти сега ме питаш: “ Защо съм станал търговец?“ Да, приспособих се, за да оцелея. Има семейство и деца, които трябва да храня.
Какво можеше да му каже Лозан. И неговото положение не бе по-леко. Често в редакцията отхвърляха стаиите и разказите му особено, когато засягаше злободневни теми, но той не бе отстъпил и макар трудно да живееше, не беше се примирил толкова бързо с нещата.
