Литературният критик Леви Стал е намерил знак съставен от двоеточие и скоби означаващ усмивка в текста на поема отпечатана през 1648.
Това стихотворение „Към Фортуната“ е написано от английския поет Робърт Херик. То е влязло в единствения приживе издаден негов сборник „Геспериди или съчинения светски и духовни“.
Първите две строфи от стихотворението изглеждат така:
Tumble me down, and I will sit – Свали ме, и аз ще седя
Upon my ruins, (smiling yet:) При моите руини (продължава да се усмихва:)
За да провери дали има някакви правописни грешки в резултат на отпечатването, Леви се обърнал към двутомните събрани съчинения на Херик, публикувани скоро от издателството на Оксфордския университет и забелязал, че двоеточието присъства и там. Критикът отбелязва, че поезията на Робърт Херик е много остроумна и за това е напълно възможно, той да е изобразил усмивка чрез препинателен знак.
Преди това емотиконът за усмивка е бил намерен в стенограма от речта на Ейбрахам Линкълн, публикувано в New York Times, през 1862 година. В публикувания текст, както е обичайно, е отбелязано мястото, където речта на говорителя се прекъсва от аплодисменти. Една от тези икони е, както следва: „аплодисменти и смях – :)“.
Въпреки това, скептиците смятат, че публикуваните „усмивки“ в стиховете през 1648 г. и речта на Линкълн във вестника в 1862  са резултат на печатни грешки. Те се опират на факта, че в издадените стихове на Херик, писани през XIX век на съответстващите места двоеточие няма. Решаващ аргумент в този спор могат да се окажат само записките на поета, ако са запазени.
Популярния емотикон за усмивка се появява след нахлуването на електронните средства за комуникация. През 1982 г. знаците за весела и тъжна усмивка са предложени от Скот Фалман. Те бързо се разпространили в Университета Карнеги Мелон, където работел Фелман, а след това продължили и по-нататък.

Група деца били изпратени на лагер през лятото. Там те изучавали стихове от Библията и интересни истории от нея.
След библейския урок на тема „Вяра без дела е мъртва“ едно вечно недоволно момче поискало да се обади по телефона на родителите си.
Ето какво казало детето по телефона:
– Мамо, аз съм …. Тук е много лошо и никак не е интересно. Искам да се прибера. Ела ме вземи, скучно ми е …. Не ми харесва програмата на лагера. Днес ни караха да учим някакъв стих за момиче на има Вяра, което умряло от мързел ….
Такъв разговор, не може да не предизвика смях. Питам се дали учителите не са прекалили с образността или малкият не е бил достатъчно заинтригуван и е слушал само от части?

Това е нещо като паралелна вселена, която се простира във всеки от нас. Тя може да се затегне или да те освободи. За нея можеш и да премълчиш или да я претвориш в буйни редове, изкласили като нива.
Когато пишете вие смело можете да разкриете своите мисли, възгледите си за живота, вашите впечатления, тайни и страхове си, скривайки ги в стихове или проза.
Писането е свобода на мисълта. То често прониква в света на мечтите, дори отвъд границите на адекватни идеи , но именно прескачането на тази граница на здравия разум и абсурда привлича.
Вие можете сами да създадете такъв свят и да го населите с хора, растения, гноми, ………
Можете да създадете идилия, която всеки момент сте способни да съсипете и да я превърнете в ад.
В този случай за вас е без значение, как ще реагират другите хора на вашето творение, но това не е, защото не цените чуждото мнение или сте егоист. И вие ще сте напълно прави.
Писането не е професия, в която трябва да следваш съветите на другите. Защото ако тръгнеш след критиците, ще загубиш свободата си да твориш, ще станеш пешка в нечии мисли.
Практикувайте това, което е в душата ви, пишете със сърцето си, не задържайте това в себе си.
И кой знае, вашето увлечение може да доведе до нещо по-голямо….

Познавам човек, които се бори непрекъснато за правдата, като „изобличава всяко непристойно поведение“. Най-напред той беше православен, после католик, след това мигрира между различните протестантски общности и навсякъде нещата се развиваха по един и същи начин.
Първоначално всичко е наред. Всички харесва и е приятен за околните. Открит, щедър, ревностен християнин, търсещ Господа. След това той открива някъде „непристойно поведение“ и започва да го „изобличава“.
Другите се изненадват, какво е това? Но като добри християни, размишляват над грешките си: „Може и да не сме прави, този човек добре се държеше преди….. Хубаво е, че все пак забелязва какво трябва да се коригира……“.
По-нататъшните осъждения на този човек придобиват неадекватен характер. След голям скандал и множество караници, нашият борец е отстранен, за да се появи някъде другаде и да започне пак отначало.
Това е като някакво психическо разстройство. Когато някой се опита да му обясни, че причината е в него, а не в другите, той започва яростно да отхвърля такава възможност. Във всички конфликти, които са възникнали, той е напълно прав и чист. Същински борец за правдата, страдащ от тормоза на лицемери и мошеници.
Когато човек е обхванат от страстта да изобличава, да показва на ближния пороците и недостатъците му, той наизустява определени библейски стихове с които „смазва“ грешниците.
Но главният проблем е, че човек не вижда тежкото си състояние, което е много по-лошо от това на тези, които осъжда.
Нека да помислим, какво представлява изобличението? То е различно от насочване на ближния към собствените ни цели, използвайки наши методи. Целта на изобличението е помирение, възстановяване на връзката на човека с Бога и ближния. Истинският изобличител не желае да стъпче, да унищожи, да заклейми, той се стреми да лекува и да възстановява това, което е било повредено от греха.
В противен случай, то служи за разрив във взаимоотношенията с другите. Не към изграждане, а към разрушаване. За това, когато искаш да осъдиш публично някого, помисли добре, изобличение ли е това изобщо?

Живял един поет. Той пише стихове с дълбок философски смисъл. Носел своите стихотворения в различни списания и издателства, но те не ги публикували. Редакторите се позовавали на факта, че неговите стихове са в противоречие с гледната точка на обществото, че неговата поезия не подтиква към положителните и творчески мисли, а срещу тях и тези стихове няма да принесат полза, а само ще навредят.
Един ден поетът решил да излезе на улицата и да прочете стиховете си на минаващите. Той избрал един булевард, който вечерно време бил особено оживен и започнал да чете стиховете си. Около него се събрала тълпа. След няколко стихове между хората се породили оживени дискусии. Хората се разделили на две, едните защитавали стиховете, а другите ги отричали. В спора се намесил и поетът. Той започнал ревностно да защитава творенията си. Постепенно се отдръпнал на страни. Разбрал, че е дал повод на всеки да говори за нещо свое. Неговите стихове никой не запомнил.
И тогава на поетът дошла друга идея. Той се отправил в покрайнините на града, където живеели бедни хора, много от тях били неграмотни.
Застанал на един кръстопът и започнал да чете стиховете си. След известно време, той бил заобиколен от хора, които го слушали затаили дъх. Той продължил да чете и видял, че много от хората се просълзили. Когато свършил го аплодирали, дошли стиснали му ръката и му благодарили.
– Харесват ли ви стихотворенията ми? – попитал поетът.
– Стиховете ви са много красиви! – казали хората.
– А какво ще кажете за дълбокият им смисъл? – попитал поета, искайки да разбере публиката си.
– Ние нито едно стихотворение не разбрахме, – казали хората. – Ние и половината от тези стихове не знаем. Но думите в тях са красиви, гладко са свързани, в тях звучи музика. Дошъл си при нас и си ни донесъл тази красота. Толкова много си се старал за нас. И за това ти благодарим, че си го направил. На нас рядко ни обръщат внимание богатите и образованите, а ти дойде и ни донесе толкова много красота, благодарим ти.