Такава тъмна нощ скоро не бе имало. Виктор се мяташе в своето безсилие и безизходица.

– Така не може да се живее повече, – крещеше той и преобръщаше всичко наопаки в стаята си. – Има ли смисъл само да вегетирам? Ще сложа край на живота си.

Извади ръждясалия пищов на баща си, забравен под миндера кой знае от кога.

Виктор скоро го бе открил, а сега щеше да му послужи. Бе го проверил, имаше един патрон в цевта.

Младият мъж приближи дулото на пистолета до слепоочието си и натисна спусъка. Нервността му или по-скоро страха разтрепери ръката му и той не уличи мястото, но се нарани.

Съседите чуха изстрела и извикаха бърза помощ и полиция.

Завариха го окървавен, но жив. Откараха го в един лечебен център.

На другия ден, когато се събуди, Виктор разбра, че е попаднал в християнски център на лечение.

Той притисна бинтованата си глава с ръце и започна да се смее неудържимо.

– О не, Господи, Ти подиграваш ли ми се? Аз исках да се самоубия, не вярвам, че съществуваш. А Ти ме домъкна в този христ…..- задави се от възмущение Виктор – център.

Виктор лежа там три дена и накрая реши да приключи всичко и да не създава на никого главоболия.

Тогава се случи нещо невероятно. В стаята, където лежеше Виктор влезе мъж, който попита:

– Има ли някой тук който иска да се самоубие?

Виктор трепна. Очите на влезлият се заковаха в него.

– Съветвам те да преосмислиш нещата, – добави мъжът. – Бог те обича и иска да живееш.

– За това ли дойдох тук, – Виктор крещеше неудържимо, – за да ми кажете, че Бог ме обича…?

И се разплака.

Този ден Виктор се раздели с атеизма си.

До скоро смяташе, че идеята за личен Бог е пълна глупост, но в сърцето си знаеше, че събитията не се бяха стекли случайно.

Това послание бе изпратено директно към него.

Виктор осъзна и възторжено произнесе:

– Той е любящ и е загрижен за мен. Бог ме обича.

Бе адски студено. Всичко бе покрито с лед. Вятърът не прощаваше на никого.

Стаята на Стефан и Данчо бе същински хладилник. Безпаричието бе събрало двамата, но от това не им ставаше по-добре.

Стефан се опитваше да пише, той минаваше за писател, но ръцете му бяха посинели от студ, а в мислите му звучеше отчайващо:

„Студено, умирам….. не мога да разсъждавам трезво…… Как да пиша?“

Данчо бе облякъл всичко възможно и маршируваше напред назад из стаята.

– Хайде напиши я най-после, дай я на издателя и малко да живнем, – тракаше със зъби от студ той.

Стефан изпухтя. Извади кибрит от джоба си и подпали ръкописа си.

Силният пламък привлече погледите и на двамата. Те приближиха, но ….. всичко трая много кратко.

Студът ги стисна в лапите си с още по-голяма сила.

Стефан пожертва мечтата си. Изгуби всичко, което бе успял да напише, за мимолетно удобство, което бе съвсем за малко време.

Не жертвай мечтата си за нещо временно или непостоянно.

Не позволявай на болката и разочарованието да те контролират така, че да вземаш неадекватни решения, за които по-късно ще съжаляваш.

Не се предавай.

Ако устоиш до края това ще се отрази благоприятно не само върху теб, но ще повлияе и на другите.

В малката стаичка бе доста шумно. Група от младежи говореха едновременно и не се изслушваха.

Долавяха се откъслечни фрази:

– Нали любовта към парите събаря човека.

– Като банкрутираш какво правиш?

– Как да се предпазим от разрушителното влияние на богатството върху семейството ни?

– От къде си сигурен, че голямото количество пари, имоти и материални ценности няма да разрушат бъдещето на децата ти?

– Нима не си виждал, как многото имане е довело не един или двама до всевъзможни поражения?

Споровете бяха безкрайни. В стаята цареше невъобразим шум, сякаш си попаднал в ядосан кошер с пчели.

Мирослав ръководителят на групата вдигна и двете си ръце и се опита да усмири обстановката.

Още няколко минути бяха нужни на двама трима да се успокоят от разгорещените дебати.

– Вижте, – спокойно каза Мирослав, – има сигурен начин да защитиш това, което имаш, колкото и много да е то.

– И какъв е той? – обади се нетърпеливо един от младежите.

– Да погледнеш на богатството и взаимоотношенията си по друг ъгъл, – отговори Мирослав.

И преди да продължи да обяснява, някой измърмори под носа си:

– Давай, светни ни по въпроса, какво чакаш?

Друг го сръга и гневно прибави:

– Млъкни! Искам да разбера, как може човек да отмахне страстта и жаждата си за повече притежания.

– Много е просто, – усмихна се Мирослав. – Нужно е да се съобразим с три важни неща.

В стаята настъпи пълна тишина.

– Първо, – Мирослав сви малкия пръст на лявата си ръка, – всеки от нас трябва да знае на кого принадлежи собствеността?

– Всичко принадлежи на Бога, – извика някой отзад.

– Така е, – съгласи се Мирослав, – ние просто управлявам Божите ресурси, но един ден ще трябва да дадем отчет пред Него за това какво сме направили с нещата, които ни е поверил. Така че трябва да постъпваме мъдро с това, което имаме.

– Второто?! – припряно се обади младежът до прозореца.

– То е свързано с увеличаването, – продължи Мирослав. – Богатството те прави повече от това, което представляваш сега – без значение дали си добър или лош.

– Значи ако си мухльо с малко пари, ще се превърнеш в голям мухльо с повече пари – засмя се слабичко момче близо до Мирослав.

Последва бурен смях.

– Но от друга страна, ако сега си щедър, ти ще се превърнеш в истински филантроп, когато забогатееш – отбеляза Мирослав. – Това, което си сега, ще бъде умножено неколкократно.

Доста от младежите увесиха нос, явно нещо ги бе засегнало доста остро.

– Третото е свързано с обкръжението, – подчерта Мирослав. – Нуждаем се от помощ, за да стоим непоколебимо. Качествените взаимоотношения ни помагат да вземаме добри решения.

– Така е, – съгласи се русоляв младеж, който се бе облегнал на вратата, – само стабилните хора около нас могат да ни помогнат да запазим благоразумието си, докато всичко край нас започва да се обърква.

– Тези три неща: собствеността, увеличаването и обкръжението ни помагат да изберем кои решения са добри. Нека те да очертават границите, в които се движим в живота ни, – обобщи Мирослав.

Имаше много да се разсъждава върху чутото.

Младежите бяха утихнали. Всеки бе потънал в мислите си и преценяваше обстоятелствата в живота си.

Валентин продаваше недвижими имоти. Днес не му вървеше и в края на деня се ядосваше:

– Отново се провали сделката. Какво стана, нали се бяха съгласили?

Той върна назад и си спомни разговорите с хората, отбеляза реакциите им и откри пропуските си.

– Трудно е да се повярва, но май говорех прекалено много, – каза си той. – Засипах ги с подробности за екстрите, това добре, но споменах за съседите и още много неща, с които може би са им повлияли отрицателно…… И какво направих всъщност? Разубедих ги и те не купиха имота.

Валентин дълго се разхожда в стаята, от време на време разрошваше косата си с ръка и разсъждаваше на глас:

– Трябва да се науча повече да изслушвам хората. Не бива да усложнявам продажбите с потоп от безполезна информация. Защото,…..

Изведнъж той се спря насред стаята, усмихна се и продължи

– ….. когато говоря прекалено много, карам хората да се отказват от сделката или ги предизвиквам да подпишат каквото им предложа, защото им е писнало от моето бърборене, ……. но и в двата случая това е неразумно.

Валентин искаше да бъде полезен на хората. Мъдро да ги съветва, така че да вземат решение, за което по-късно да не съжаляват.

Не искаше да ги сплашва с високото си и настойчиво говорене, защото след това имаше чувство, че се е държал като пълен глупак.

Той осъзнаваше, че хората се нуждаят от мъдър съвет, за да вземат най-доброто възможно решение. Те искаха да вървят в правилната посока, а той искаше да им я осигури.

Слави имаше всякакви чорапи бели, сини, с картинки, избелели, но и такива, с които той не можеше да се раздели.

За тях обикновено казваше:

– Тези са ми много удобни, не ги изхвърляйте. Здрави са, макар да са изгубили част от цветовете си.

Един ден Слави забеляза, че от чифта му любими сини чорапи, бе изчезнал единият.

– Колко жалко, толкова много ги харесвах.

Обърна цялата стая наопаки, но не намери другият чорап.

Ядосано хвана единствения останал чорап и го захвърли в кошчето за боклук. За какво му е само един?

Мина се време и котката домъкна отнякъде другият изгубен чорап.

Той беше прашен и леко разкъсан, но … вече не беше нужен на никого и се намери бързо в кошчето за отпадъци.

– Защо се отнасят така с мен, – възропта чорапът. – Така добросъвестно съм му служил.

– Запомни едно, умнико, – каза старата ваза дочула вопъла му, – Когато работиш заедно с някого, няма значение кой си. Но пропадне ли единият, страдате и двамата.