Валентин продаваше недвижими имоти. Днес не му вървеше и в края на деня се ядосваше:

– Отново се провали сделката. Какво стана, нали се бяха съгласили?

Той върна назад и си спомни разговорите с хората, отбеляза реакциите им и откри пропуските си.

– Трудно е да се повярва, но май говорех прекалено много, – каза си той. – Засипах ги с подробности за екстрите, това добре, но споменах за съседите и още много неща, с които може би са им повлияли отрицателно…… И какво направих всъщност? Разубедих ги и те не купиха имота.

Валентин дълго се разхожда в стаята, от време на време разрошваше косата си с ръка и разсъждаваше на глас:

– Трябва да се науча повече да изслушвам хората. Не бива да усложнявам продажбите с потоп от безполезна информация. Защото,…..

Изведнъж той се спря насред стаята, усмихна се и продължи

– ….. когато говоря прекалено много, карам хората да се отказват от сделката или ги предизвиквам да подпишат каквото им предложа, защото им е писнало от моето бърборене, ……. но и в двата случая това е неразумно.

Валентин искаше да бъде полезен на хората. Мъдро да ги съветва, така че да вземат решение, за което по-късно да не съжаляват.

Не искаше да ги сплашва с високото си и настойчиво говорене, защото след това имаше чувство, че се е държал като пълен глупак.

Той осъзнаваше, че хората се нуждаят от мъдър съвет, за да вземат най-доброто възможно решение. Те искаха да вървят в правилната посока, а той искаше да им я осигури.

Слави имаше всякакви чорапи бели, сини, с картинки, избелели, но и такива, с които той не можеше да се раздели.

За тях обикновено казваше:

– Тези са ми много удобни, не ги изхвърляйте. Здрави са, макар да са изгубили част от цветовете си.

Един ден Слави забеляза, че от чифта му любими сини чорапи, бе изчезнал единият.

– Колко жалко, толкова много ги харесвах.

Обърна цялата стая наопаки, но не намери другият чорап.

Ядосано хвана единствения останал чорап и го захвърли в кошчето за боклук. За какво му е само един?

Мина се време и котката домъкна отнякъде другият изгубен чорап.

Той беше прашен и леко разкъсан, но … вече не беше нужен на никого и се намери бързо в кошчето за отпадъци.

– Защо се отнасят така с мен, – възропта чорапът. – Така добросъвестно съм му служил.

– Запомни едно, умнико, – каза старата ваза дочула вопъла му, – Когато работиш заедно с някого, няма значение кой си. Но пропадне ли единият, страдате и двамата.

Снежка се въртеше пред огледалото и се любуваше на новата си рокля.

– Какъв мек плат! – ръцете ѝ потъваха в нежната материя.

– Каква прекрасна кройка! – шепнеше тя очарована.

Завърташе няколко пъти из стаята и пак се оглеждаше в огледалото.

– Да, тази рокля чудесно ти стои, – каза баба ѝ.

И Снежка ѝ се усмихна:

– Нали, бабо!

– Същинска принцеса, – добави дядо ѝ.

– Снежке, ти знаеш ли какво има в твоя духовен гардероб? – попита я баба ѝ.

– Духовен гардероб?! – повтори Снежка недоумяващо.

Двамата старци се спогледаха и се усмихнаха.

– Например, ….. – дядо ѝ се почеса по главата, – ставаш сутрин. Кисела си от снощи, защото твоята приятелка те бе обидила. Оглеждаш се в огледалото и решаваш …

– Днес ще си надена обидата и болката, – допълни бързо баба ѝ.

– Интересно, – замисли се Снежка, – до сега не съм усещала, че правя това. Сигурно физиономията ми е мрачна и доста отблъскваща, а движенията ми са вяли и отпуснати.

– И когато разбереш, че си сгрешила ….., – баба ѝ затаи дъх, – решаваш да се накажеш.

– Чувството за вина, се отразява по същия начин на човека, както обидата и болката, – каза дядо ѝ.

– Така ние носим какви ли не зле отразяващи ни се одежди. Срам, осъждение, страх, тревоги, гняв, непростителност, …. – тежко въздъхна баба ѝ,

– Но Бог иска от нас да се облечем с бялата дреха на праведността, която ни е подарил, да излъчваме мир и радост, – каза дядо ѝ. – И когато другите гледат на нас, да разбират, че сме от Божието царство ….

– И да пожелаят да станат като нас, – скочи весело Снежка.

– Исус дойде за да ни освободи от затвора на страха – каза дядо ѝ – и иска да ни види облечени в здравомислие. Взе от нас съжалението и ни обгърна с надежда.

В стаята имаше около петнадесет човека. Те бяха на различна възраст, мъже и жени. Щяха да участват в експеримент.

За някои това бе интригуващо, но за други бе просто печелене на пари за няколко часа. Хората изобщо не се познаваха, но в случая за тях нямаше никакво значение.

Отпред застана мъж с посребрени коси и смешни очила кацнали на носа му.

– Сега ще ви бъдат раздадени листове, на които е написана биографията на един човек. Прочетете я внимателно, – каза той.

След като приключи четенето, мъжът отпред продължи:

– Представете си, че това е биографията на едно от вашите деца. На всеки може да се случи такова нещо в живота. Сега имате възможност да промените историята на вашето дете, като изтриете всичко каквото пожелаете от живота му. Кое ще изтриете първо?

Заваляха предложения:

– Трудното справяне с ученето.

– Катастрофата.

– Финансови предизвикателства.

Изказванията бяха най-различни, но всички си приличаха по едно. Всеки обича децата си и би искал да живеят живот без трудности, болка и неуспехи.

– А сега помислете добре, – предизвика ги мъжът отпред. – Наистина ли това е най-доброто за тях? Вярвате ли, че един подсигурен и спокоен живот ще направи деца ви щастливи?

Тих и нерешителен глас се обади от задната редица:

– Можем да изтрием някоя болка или страдание, но ако това се окаже решаващо в живота им? Чрез това обстоятелство Бог може да предизвиква нашите деца да викат към Него.

Една жена се изправи отпред и каза:

– Ако пропуснат някоя трудна ситуация, децата ни могат да избегнат болката, но няма да бъдат закалени, няма да могат да стоят твърди и непоклатими в живота си.

– Това може да звучи сурово, – добави мъжът отпред, – но най-доброто за правилния растеж на децата са препятствията и трудните моменти. В страданията, неудачите и предизвикателствата в живота настъпва пробуждане.

Повечето в стаята бяха съгласни с това. За тях вече нямаше значение какво пише в поднесената им биографията. Те бяха сигурни, че децата им ще се справят с трудностите и в тях ще се пробуди нещо по-чисто и по-добро.

Виктор влезе в стаята и погледна към баща си. Старецът бе прекарал три часа в банката за прехвърляне на някакви пари и изглеждаше уморен.

– Татко, не е нужно толкова дълго време да стоиш в банката, – Виктор потупа баща си по рамото. – Това можеш да направиш онлайн.

 – И всичко мога да правя като си седя в къщи и никъде не излизам, натискайки само копчетата?! – Недоволно измърмори бащата.

– Да, – потвърди Виктор.

– С тези машинки губим нещо ……

– Какво? – побърза да попита Виктор.

– Днес докато чаках в банката се срещнах с трима мои приятели, – въздъхна старецът. – Единият бе до леглото ми и плачеше с мен, когато се разболях. Другият видял, че сестра ти се е свлякла на земята и не дава признаци на живот. Качил я на колата и веднага я откарал в болницата, а после ни заведе при нея. Третият е служител в банката, той ми помогна да се справя с попълването на безбройните хартийки, пред които стоях като объркан. Това съчувствие и съпричастност ще го усетиш ли онлайн?

– Да, прав си, – нещо дълбоко се събуди във Виктор. – Ако само си пиша с някой в Интернет не мога да разбера как ме възприема. Дори и да има антипатия към мен, не бих я усетил. Преките контакти ти осигуряват по-добра визуална представа за човека срещу теб.

– Тези машинки не носят живот, – каза баща му.

– Да, – махна с ръка Виктор, – адаптираме се към новите технологии, но се превръщаме неусетно в биороботи, лишени от чувства и възприятия.

– Чрез тях губим човешкото в себе си. Липсват ни задушевните разговори на масата. Нали всеки бърза към дома да се срещне с домашните си, а младите тичат на срещи с любимите си, – очите на бащата сияеха.

Виктор мълчеше навел глава, а баща му продължи:

– Не е ли по-добре да излезеш навън, да си поговориш с човека. Кой знае дали утре именно той няма да ти помогне, когато си в затруднение?