На пазара седеше старец. Пред него бяха поставени две кофи. Едната бе покрита, а в другата се виждаха раци.

Който минеше край него предполагаше, че в покритата кофа се крие по-добрата стока.

При стареца се отби една жена и го попита:

– Какво има в покритата кофа?

– Раци, – отговорил старецът.

– Но защо тези сте ги оставили свободно в кофата, а другите сте ги покрили?

– Тези са местни, а другите в покритата кофа са от друго място, – поясни старецът.

– Защо сте покрили чуждите раци? – недоумяваше жената.

– Тези бързо бягат, – старецът посочи покритата кофа. – Отдаде ли се възможност на един от тях да се измъкне, другите го подкрепят и му помагат.

– Добре сте ги ограничили, – засмя се жената. – А местните не бягат ли?

– О, за тях не се безпокойте, – усмихна се старецът. – Ако един от тях види, че друг успява да се измъкне от кофата, веднага го дърпа назад, а ако не успее, вика останалите на помощ.

Завистливият може и нищо да не постигне, но за него е важно, да попречи на друг да има успех.

Завистта изяжда човека отвътре. Тя подвежда хората да унизят някой, за да се почувстват по-добре.

Но който завижда няма покой.

Дидо се въртеше край дядо си и му досаждаше с различни въпроси. Стареца се видя в чудо от малкия натрапник.

Накрая го взе, сложи го на коленете си и му каза:

– Слушай сега, Дидо, ще ти разкажа една приказка.

Малчугана се успокои и се приготви да слуша. Той бе едва пет годишен, но най-много обичаше да му разказват приказки.

– Живяла някога една жаба, – започна дядото. – Тя седеше на брега на реката, а той бе стръмен. Жабата седеше на самия му ръб. Само да направи една крачка и цамбурва във водата.

– А защо стои там? – попита Дидо.

– Усамотила се е, размишлява по своите си работи, – отговори дядото.

– И после, – Дидо от нетърпение бе прехапал устни.

– До нея допълзя бръмбар. Обиколи я. После се качи на гърба ѝ и и го премина по дължина.

– А жабата? – очите на Дидо се ококориха любопитно.

– Не беше ѝ приятно, че ѝ досаждат по този начин…

– Какво направи жабата? – Дидо изгаряше от нетърпение да разбере, как е действало земноводното.

– Жабата не издържала, пернала бръмбара и той полетял право във водата.

– Ако бръмбарът бе избрал на друго място да ходи или далече от жабата, тя щеше ли да го перне? – Дидо търсеше изход, за пострадалото насекомо.

– Даже нямаше да го забележи, – усмихна се старецът.

Момчето се замисли малко, а после се обърна към дядо си:

– Дядо, жабите нали ядат бръмбари?

– Ядат и още как, – поклати глава дядото.

– Тогава защо не го изяла, а го ударила?

– Защото и на нас хората, като му досади някой е склонен да го срита или удари….

Малчугана се умълча. Наведе глава. След това гушна дядо си и тихо му казана ухото:

– Деде, аз не ти досаждам нали? И ти няма да ме пернеш?

Старецът се засмя, разроши с ръка косата на палавия си внук и нищо не каза.

Петър обичаше много дядо си. Слушаше го внимателно, когато старецът му разказваше някоя история или приказка.

Един ден внукът попита дядо си:

– Какво да направя, за да стана знаменит и известен?

Дядото се почеса по главата.

„Гледай го ти, какво му се е приискало“, – помисли си старецът.

А на глас каза на внука си:

– Има два начина за това.

– И кои са те? – нетърпеливо попита Петър.

– Да бъдеш храбър и смел. Да се прославиш в битки. Но за това е нужно да оставиш всякакви забавление…..

Внукът се намръщи.

– Трудно се достига войнска чест и слава, – поклати глава старецът.

– А другият? – с очакване подскочи Петър.

– Изглежда първият не ти се понрави, – усмихна се дядото. – Другият е да търсиш дълбоко познание. Правилно да отсъждаш правото. И най-важното с труд да придобиеш всичко това.

– Това също е много трудно, няма ли някакъв по-лесен начин? – попита с капка надежда Петър.

– Най-лесно можеш да живееш като глупак. Да ти кажа честно, достатъчно са ни малоумните бюрократи. Те нищо не знаят, нито разсъждават. Нужни са ни благородни люде, които се грижат за доброто на други хора, а не само за собственото им благополучие.

Внукът мълчеше навел глава.

„Трудно е това, което дядо ми каза, но защо да не опитам? Звучи прекрасно“, – помисли се Петър.

Виктор влезе в стаята и погледна към баща си. Старецът бе прекарал три часа в банката за прехвърляне на някакви пари и изглеждаше уморен.

– Татко, не е нужно толкова дълго време да стоиш в банката, – Виктор потупа баща си по рамото. – Това можеш да направиш онлайн.

 – И всичко мога да правя като си седя в къщи и никъде не излизам, натискайки само копчетата?! – Недоволно измърмори бащата.

– Да, – потвърди Виктор.

– С тези машинки губим нещо ……

– Какво? – побърза да попита Виктор.

– Днес докато чаках в банката се срещнах с трима мои приятели, – въздъхна старецът. – Единият бе до леглото ми и плачеше с мен, когато се разболях. Другият видял, че сестра ти се е свлякла на земята и не дава признаци на живот. Качил я на колата и веднага я откарал в болницата, а после ни заведе при нея. Третият е служител в банката, той ми помогна да се справя с попълването на безбройните хартийки, пред които стоях като объркан. Това съчувствие и съпричастност ще го усетиш ли онлайн?

– Да, прав си, – нещо дълбоко се събуди във Виктор. – Ако само си пиша с някой в Интернет не мога да разбера как ме възприема. Дори и да има антипатия към мен, не бих я усетил. Преките контакти ти осигуряват по-добра визуална представа за човека срещу теб.

– Тези машинки не носят живот, – каза баща му.

– Да, – махна с ръка Виктор, – адаптираме се към новите технологии, но се превръщаме неусетно в биороботи, лишени от чувства и възприятия.

– Чрез тях губим човешкото в себе си. Липсват ни задушевните разговори на масата. Нали всеки бърза към дома да се срещне с домашните си, а младите тичат на срещи с любимите си, – очите на бащата сияеха.

Виктор мълчеше навел глава, а баща му продължи:

– Не е ли по-добре да излезеш навън, да си поговориш с човека. Кой знае дали утре именно той няма да ти помогне, когато си в затруднение?

Тома често помагаше на дядо си в градината. Днес двамата щяха да подрязват дърветата.

Малкото момче внимателно следеше какво прави дядо му. То все още не се бе научило да обрязва дърветата.

Едно от дръвчетата дядо му доста окастри. Тома се развика:

– Какво направи? От него почти нищо не остана. Ти го унищожи напълно.

– Почакай да видиш след време, какво ще стане с него, – засмя се дядото.

На Тома не му се вярваше, че това дърво има някакъв шанс, но щом казва дядо му, може да е вярно. Старецът рядко грешеше.

Мина известно време и дядото поведе Тома към окастреното дръвче.

– Виж го сега, – усмихна се старецът. – Какво ще кажеш?

Тома ахна.

– Това ли е дръвчето дето ….. Не мога да го позная. Колко красиво е станало. И колко много плод има върху него.

Точно както дърветата се нуждаят от резитба от време на време, за да се премахнат мъртвите клони или участъци, където има прекомерно израстване, така и ние се нуждаем от подрязване и дооформяне в различни области на живота си.

Може да ни боли по време на резитбата, но когато всичко свърши, ще бъдем много по-добре, отколкото преди.

Бог иска да сме в най-добрата си духовна, емоционална и физическа форма.

Добре е понякога да спрем и да Го помолим:

– Господи, покажи ни дали има неща, които трябва да бъдат прекратени, защото те възпрепятстват растежа ни в отношенията ни с Теб.

Попитайте се:

– В живота си влача ли още „мъртви клони“?

Какви са тези „мъртви клони“?

Това може да бъде стара рана от миналото или негативна нагласа, която ви пречи да се наслаждавате пълноценно на живота си.

Необходимо е да кажем на Бог:

– Да, Боже. Нека се отърва от този мъртъв клон.

Но много пъти се страхуваме, да се откажем от това, което знаем, за да го заменим с ново, което не виждаме.

Ще бъдем нещастни ако влачим мъртвите неща със себе си. По-добре е да преживеем болката от подрязването, което Бог ще извърши.

Господ има добър план за живота ни. Той иска да ни отведе на по-високо ниво, но има някои неща, които Отец иска да оставим, като минали наранявания, несигурност или търсене на такава, различна от тази, която самия Бог ни предлага.