Когато тухлите бяха разтоварени, дърводелците и строителите седнаха на масата. И започнаха обичайните разговори в такъв момент:

– От къде си?

– Колко изкарваш?

Разговорът изведнъж премина към гъбите. За селския човек тази тема е неизчерпаема. Като хванеш от майсторски приготвени гъби и стигнеш до темата, как да ги запазиш, когато падне снега.

По едно време  започна да разказва най-старият от дърводелците. Той беше около 70 годишен. На тези години мъжете оставят брадвата, но този  не беше я зарязал. Всички го слушаха внимателно, явно имаше авторитет в групата.

– За всяка гъба е нужен подход, – започна старецът.  – Например, когато отивам за медни агари не взимам чанта. В противен случай няма нищо да набера. Виж, празния чувал влиза в работа.  В гората се натъкнах на пънове. Те стърчаха на метър от земята, явно някой е сякъл тук. На дънерите като гроздове бяха накацали медни агари. Обрах само едно от отсечените дървета и напълних чувала. Имаше много, но нали трябваше да ги отнеса до селото.

Излязох от гората, а до селото оставаха още три километра. Вървях и усещах, че този товар не е по силите ми. А да хвърли толкова гъби просто е жалко. За беда заваля и дъжд. Чувалът натежа още повече.

Изведнъж чух зад себе си шум на кола. Обърнах се – червен „Москвич“.

– Е, – казах си, – слава на Бога.

Сложих чувала на рамо и помахах с ръка. Шофьорът спря и отвори прозорчето.

Той  беше як младеж с кожено яке.

Казвам му:

– Мили човече, закарай ме до селото, уморих се.

Той погледна чувал, после мен, а после недоволно кресна:

– Ти какво, дядо? Целият си мокър, ако седнеш вътре всичко ще намокриш.

Затвори прозорчето и потегли. Какво да се прави, нарамих чувала и отново закрачих под дъжда. Е, има и такива хора по света.

С малки почивки се добрах до селото. Наближавам и гледам червеният „Москвич“ спрял напряко  на пътя пред дома ми.

Приближих и попитах младежа:

– Какво се е случило?

– Как да ви кажа, ….. бензина свърши – и наведе засрамено глава. – Да знаете някой тук наблизо, който може да ми услужи с три литра бензин, за да мога да стигна до бензиностанцията.

– Аз имам бензин, – казвам му. – Сега ще донеса тубата.

Оставих чувала с гъбите и тръгнах към гаража. Когато се върнах младежът крачеше притеснено под дъжда.

– На вземи и наливай! – и му подадох тубата.

– Много ви благодаря. Аз… там на пътя …

– Няма значение, наливай.

Наля бензина, благодари ми смутено и потегли.

Всички се бяха смълчали . Всеки от тях поне веднъж е преминавал край човек в беда и не му е протегнал ръка за помощ. Грешките са си грешки, важно е човек да не таи злоба и огорчение. В такива случаи трябва да намери сили и да помогне на този, който го е пренебрегнал и отхвърлил.

Есента си отиваше. Слънчевите лъчи бързаха да дарят деня с поне малко топлина. Скоро щеше да застудее и снегът със своята бяла пелерина щеше да покрие всичко.

Велко се разболя и сега вардеше кревата. От болестта или това, че не можеше да се движи и да играе с другите деца, момчето залиня и нищо не искаше да яде.

Майка му Зорка много се тревожеше за сина си. Тя повика лекарят още, когато Велко не бе отпаднал на цяло. След прегледа, тя попита:

– Докторе, какво му е? Нищо не иска да яде и от ден на ден слабее.

– Ще се оправи, – усмихна се окуражаващо лекарят. – Купете му малко грозде.

– Но къде по това време да намеря грозде? – попита притеснено Зорка. – Дори и да го поръчаме от там, където все още го има, докато дойде, няма да може да се яде.

– Грозде има в царската градина, – уточни докторът.

Бедната жена взе малкото пари, които имаше и отиде до царския дворец.

Там стражите я спряха:

– Къде си тръгнала, жено? Тук не може да се влиза така.

– Дете ми е болно…..

– Махай се от тук! Това е царския дворец, а не болница, – прекъсна я грубо един от стражите.

– Но, моля ви…

– Отивай си, докато не ти се е случило нещо лошо, – заплашиха я стражите, без да я изслушат.

Царската дъщеря Мария чу гълчавата и отиде да види какво става. Тя видя бедната жена, която стражите гонеха от вратата.

– Стойте! – извика Мария. – Какво иска тази жена.

– Дъще, – падна на колена жената пред девойката, – синът ми е болен. Лекарят ми каза да му купя грозде. Каза ми че такова има само в царския дворец. Ето нося всичките си пари…

– Бедничката ми, ти си се объркала. Моят баща е цар, а не търговец.

Зорка трепна. Последната надежда, да помогне на сина си да оздравее, угасна в нея.

– Царят не продава грозде, той може само да ти го подари, – продължи девойката.

След това тя отведе жената в царската градина и от там и откъсна няколко грозда. Подаде ѝ ги и каза:

– Занеси ги на сина си! И нека той оздравее по-скоро.

Не трябва да превръщаме Господния дом в място за търговия. Нашият Цар не е търговец. От Него нищо не можеш да си купиш, защото Той ти дава всичко даром.

Камен приличаше на натежало буре. Снегът под мечешките му стъпки скриптеше.

Брат му Радой бе негова пълна противоположност. Мязаше на окастрен дъб. Той бе пристегнал цървулите си, в които бе прибрал опримчените си навуща със засукани в тях шаячни гащи. Когато минаваше през снега, сякаш прекосяваше река.

– Бате, – каза Радой, – този сняг ще даде сила на лозята. Хайде да удвоим родитбата, като ги отрежем на три четири очи.

– Не бива да ги пришпорваме, – Камен потупа по рамото брат си. – В противен случай през следващата година ще искат да си починат. Помниш ли какво ни казваше дядо Лозан? Лозето е като добиче, човек не трябва да му дава зор. Всичко трябва да е с мярка, да има за теб и за продан.

– Май, че си прав, – съгласи се Радой. – Ето ябълката айвания дето расте на двора е от семка и расте на воля, но една година ако даде плод, на другата може и да няма.

– Това дърво само се нагажда, – поясни Камен. – Тъй едно време са се приспособявали дивите лози в гората. Растение ли е или животно, оставено само на себе си, подивява. Добрия стопанин знае какво да окастри или прибави към него, за да го опитоми. За всичко трябва да има мярка.

Днес бе празника на лозаря. Празник, който не се тачеше другаде така. Камен от време на време потупваше с извития си нож широките си гащи. Радой пък преместваше своя малък сърп от ръка на ръка, като наместваше презрамките на тежката си чанта.

Двамата братя вървяха и мълчаха.

Камен машинално поглаждаше мустаците си, а Радой обираше от голобрадото си лице зиморничавия хлад. И двамата с нетърпение очакваха веселбата на площада, където въпреки студа щяха да се вият буйни хора.

Ина и Валя бяха отново заедно след четири години раздяла. Те бяха приятелки от деца. Пораснаха заедно в училище, а след това съдбата ги раздели на десетки хиляди километра една от друга.

Пишеха си, обаждаха се по телефона една на друга. А когато нахлуха компютрите почти във всеки дом, си чатеха.

Но сега стояха една срещу друга в близкото кафене и разговаряха.

– Знаеш ли какво видях през прозореца веднъж, – попита Ина.

– Какво? – полюбопитствува Валя.

– След една силна снежна буря, – започна да разказва Ина, – когато всичко беше покрито със сняг, от една купчина в задния двор се подаде някакъв сух бурен. Точно пред него кацна една птичка и започна да го обикаля подскачайки.

– Защо го е обикаляла, нали каза, че е сух бурен? – нетърпеливо се обади Валя.

– Сега ще разбереш, само слушай! – скастри я Ина. – Изведнъж птицата спря, обърна се с гръб към растението, а след това го удари с опашката си. От растението паднаха семена. Птицата се обърна и започна да ги кълве.

– Колко странно е поведението на това малко творение, – възкликна Валя

– Кой е промислил за храната на всяка птичка, дори и след силна буря? – усмихна се Ина. – Това е нашият Творец, които дава храна на всяка жива твар, едно от многото свидетелства, които говорят за безусловната Божия любов.

– Като си представя тази птица, разбирам напълно, че Бог се грижи за мен. Той ми дава всичко, от което се нуждая. Всяка глътка въздух, за да мога да мисля, да работя и  да решавам проблемите си.

Каква пречудна любов!

Сутринта беше мъглява. Доскоро беше валяло и всичко изглеждаше сивкаво и мрачно.

Надя погледна през прозореца, въздъхна дълбоко, тръсна глава и заяви:

– Щом дъждът е спрял има надежда. Веско, Мая, къде сте? Хайде обличаме се и ще излезем на разходка.

Чу се топуркане на детски крачета. Изведнъж зад вратата надникнаха два чифта очи, последвани от широка и радостна усмивка, грейнала на лицата на момче и момиче.

– Разходка ли? – каза момичето – Най-после …

– А как е времето? Спря ли поне да вали? – каза съвсем сериозно момчето.

Мая сръчка брат си и сърдито му каза:

– Времето, времето, ти все от времето се интересуваш. Не искам повече да съм затворена в къщи. Дори и сняг да е навалял пак ще излезем, нали, мамо?

– Обличайте се бързо, – усмихна се майка им.  – Излизаме на разходка.

Децата не чакаха повторна покана, втурнаха се към вратата, а след тях се чу смях, тропане на чекмеджета, скърцане на врати.

След десетина минути, двамата бяха готови и чакаха майка си на вратата.

След дъжда всичко беше мокро и сиво, но малко след това облаците се разпръснаха и слънцето се усмихна лъчезарно.

– Вижте, – посочи с ръка Мая към една паяжина, която бе изпъстрена с капчици вода. – Блестят като диаманти.

– Наистина, сякаш е покрита със скъпоценни камъни, – възкликна развълнувано Веско. – Истинска красота.

– Това ме подсеща за диамантената сватба, която празнуваха скоро баба ви и дядо ви, – каза Надя.

– Какво е това диамантена сватба? – попита Мая.

– Това означава, че цели шейсет години са живели заедно, – поясни Веско.

– И не са се карали? Не са се сърдили? ….. – полюбопитства Мая.

– Живота им не е бил лесен, – каза Надя, – но тъй като са го посветили на Бога, това коренно ги е променило и те са имали много благодат. Тя е достатъчна, когато чувстваме, че живота ни е мрачен и обременен.  Защото Божията сила в немощ се показа съвършена.

– Бог прави всичко правилни и красиво, – каза тихо Веско.

– Господи, дай ни да виждаме тази красота, – възкликна Мая.

Надя прегърна децата си и тримата шумно се разсмяха.