Елена бе млада майка. Тя бе старателна домакиня. Днес реши:
– Ще приготвя картофите така, както Дичо ги обича. Той скоро ще се върне от училище и сигурно много ще се зарадва на изненадата.
Дичо вървеше по улицата. По пътя за къщи той си припомняше всички неща, които го бяха поразили този ден.
– Ще разкажа на мама всичко, което видях и преживях, – замечта се момчето. – Ще бъда много подробен, за да разбере всичко.
С радостен вик Дичо се втурна в кухнята и прегърна майка си през кръста. Тя внимателно го отстрани и го посъветва:
– По-внимателно, без да искам мога да те попаря или изгоря.
Дичо седна послушно на близкия стол и започна да разказва, преживяванията си през този ден.
Майка му бе заангажирана с готвенето и не го слушаше. Тя бе невнимателна слушателка. Отговаряше кратко на сина си, без да задава въпроси.
Изминаха няколко минути и Дичо с болка усети, че майка му изобщо не го слуша.
Той дръпна полата ѝ с все сила. Елена се олюля и щеше да падне.
– Какво правиш? – извика тя.
– Мамо, слушай ме с очите, – изкрещя Дичо.
Елена се смути и си помисли:
„Малкият е пощурял“.
Но после осъзна какво искаше да ѝ каже синът ѝ.
Неговият призив беше пределно ясен: „Изслушай ме. Искам да бъда важен за теб в тази минута“.