И като сравняваше своя живот с живота на баща си, той си казваше, че баща му е живял по-справедливо и по-праведно, защото не се е стремял към много радости, а се е задоволявал само с оная, която иде от земята: от нивите и пасбищата, от лесовете и реките.
За разлика от него той се беше полакомил за радостите, които предлагаше среброто и от другар на хората се беше превърнал на техен суров заповедник и съдник.
А такъв човек, колкото и да е справедлив, все ще се търкулне понякога по нанадолнището на свои си предпочитания и страсти и непременно ще сгреши.
И съдникът, колкото и праведно да съди, ще се подведе някой път по невярна следа, ще послуша някого, когото тачи, и ще издаде неправа присъда.
Тръгне ли човек на лов за много радости, той неминуемо навлиза в гъста гора, където здравият път се редува с коварно тресавище и веселите поляни, с неизброден и лют храсталак.
И колкото повече мислеше за живота на баща си, за неговите ясни пътеки, толкова повече окайваше своя, но да се върне назад, към онова минало не можеше.
Човек не мисли за вино, докато не усети веднъж магията му в кръвта си. Усети ли веднъж тази магия, той ще се радва, като го има на трапезата си, и ще тъгува, когато му липсва.

Откъде е всичко това у човека — музика, песни, молитви, каква нужда е имал и има от тях? Може би подсъзнателното чувство за обреченост в кръговрата на живота. В него всичко идва и всичко си отива, отново идва и отново си отива. Това го кара да ги създаде с надеждата, че чрез тях ще остави следа, ще увековечи себе си.
Живот и смърт, любов и състрадание, вдъхновение…. всичко това ще намери израз в музиката. В нея човекът е постигнал най-висша степен на свобода. Нещо за което се е борил през цялата си история, още от първите проблясъци на своето съзнание. Но това е успял да постигне само в музиката.
И само музиката, преодолявайки догмите на всички времена, е вечно устремена към бъдещето…
Ето защо на нея е съдено да каже онова, което човекът не е могъл да изкаже…