Той беше не само хирург, но и лекар. Понякога, в случаите, когато лекарствата не помагаха, той прибягваше и до други средства. Веднъж се скарал с едно семейство, чийто домашен лекар беше, и те престанали да го викат. Но след време пак прибегнали до него.

Стопанката на къщата лежала тежко болна и лекарите я били отписали. Докторът  влязъл в стаята, спрял се и се загледал мълчаливо в болната.

На главата си носел своята огромна шапка с увиснала периферия, а под мишницата голям хляб.

И както си стоял и гледал съсредоточено, чупел хляба, дъвчел, а трохите падали по палтото му и на пода. Жената лежала бледа и неподвижна, със затворени очи. Край леглото се били събрали домашните, кой прав, кой коленичил и тихичко хлипали.

Изведнъж докторът започнал да взема шишенцата с лекарствата, да ги подушва едно по едно и да ги изхвърля пренебрежително през прозореца. Когато изхвърлил и последното, пристъпил до леглото, оставил хляба на гърдите на умиращата и креснал:

–  Какво сте се разревали! Нищо й няма. Тя се преструвала. Я си покажи езика!

Хлипанията мигом престанали и разгневените близки забравили скръбта си. Почнали да ругаят доктора, задето се държал така лошо пред един смъртник.

Ала той ги прекъснал грубо:

– Тъпаци! Вие ли ще ме учите? Казвам ви, че нищо ѝ няма. Болна е от мързел. Трябва й само парче печено месо и едно изкъпване. С нейните префърцутени номера, тя…

Тук умиращата станала от леглото и в очите ѝ заискрял войнствен блясък. И тя изляла върху доктора цялата си наранена душа.  Истинско изригване на вулкан, съпроводено с гръмотевици, светкавици, вихрушки, трусове, вулканични камъни и пепел.

Така той предизвикал желаната реакция и жената се оправила.

Такъв беше докторът чието име бе толкова известно и толкова тачено в долината.

Една истина, която не си струва да бъде отричана е, че животът е пълен с горчиви моменти, огорчения и нещастия.

Живеем до седемдесет, най-много осемдесет години, но последните десетилетия, в случай че ги достигнем, са трудни. В тях виждаме намаляване на всичките ни способности, които правят животът ни по-приятен и забавен. Струва ни много да повярваме, че не понасяме болка, далеч по-големи от тези, които сме приемали доброволно и дори сме считали за умерени. Забелязваме, че след някое огорчение, неприятност, дълбока скръб, пропиващи ежедневието, думите и действията ни, като че ли всичко това предшества деня на смъртта.

Това поведение е разбираемо, но нито е най-добро, нито смислено. Миговете на щастие са тъй редки, че трябва да се научим да ги използваме. Колкото и да не ни харесва, сигурно е, че нашето схващане за бъдещето рядко съвпада с действителността, която ще успеем да изживеем. Да помрачаваме щастието си с предположения за едно несигурно бъдеще означава да угасим оскъдните искри, които са ни дадени.

Винаги си мислим, че нашето съществуване би могло да бъде по-добро, но трудно можем да си представим колко лошо би могло да бъде.

Не изключвам твърдението, че нашите страдания служат да ни научат на нещо. Ето защо миговете на щастие представляват лукс, което ни се доставя по време на трудно обучение. Да се отказваме от него е все едно да заприличаме на каменоделец, койти се отказва от почивка, храна и възстановяване на силите си и упорито продължава да троши камъни с чука си.

Да оценяваме лошото и хубавото в живота може да бъде полезно, но е лишено от смисъл, ако служи само за помрачаване на дните, часовете и минутите на щастие. Може би сме само просяци на щастие, вместо да бъдем властелини на радостта. На кой просяк му идва на ум да хвърли в кладенец монети, получени през деня?

Не си спомням кой философ пожелал да покаже на някакъв азиатски цар, че не е справедливо да проклина боговете, задето бил изгубил сина си.
Поискал от него да намери из обширните си владения само трима души, които не са изпитвали никога скръб. Обещал му, че ако се издълбаели върху гроба на починалия имената им, щели веднага да го възвърнат към живот.
Как мислите дали ги е намерил?

Скръбта, радостта и кафето имат еднакво въздействие върху клепачите. Александър Велики, който спял толкова дълбоко в навечерието на не знам коя си битка, надали през нощта след победата е можел да заспи.
Но защо да търсим сън и сънища, когато самата истина, или действителността, както казваме днес, е по-сладка от всеки сън?
Кой би могъл да си спомни без съжаление и вълнение за безсънната нощ, която е прекарал, след като е спечелил по-голяма сума пари, победа в надпревара или първата целувка от  любимата си?

На тоя свят има множество подли неща, но има едно, което е над всички.
Има любовница, която змийски да се изплъзва от прегръдките ти.
Ако е невярна жена, ще я застреляш!
Ако е някакво щастие, ще му се насладиш, преди да е свършило.
Ако е скръб, ще я изстрадаш.
Но има нещо, което е неуловимо, незабелязано, неусетно. То се промъква така, че с нищо не можеш да го спреш нито за миг. Не можеш дори да го видиш.
Най-подлото нещо на този света е времето!
То пълзи безшумно покрай нас, крие се изкусно и минава, върви неспирно и остава безвъзвратно.
Часовникът и календарът са само една смешна утеха…
Да наваксаш времето означава да го почерниш, но не с вакса, а с труд….