Веднъж една малка мъжка птичка попаднала в плен на лотосов цвят, от който пиела нектар. Тя толкова била опиянена от аромата му, че не усетила, кога дошла вечерта и цветът затворил листенцата си.

Малкият пленик успял да се освободи от ароматните прегръдки на лотоса едва призори. И полетял към гнездото си. Крилете на малката птичка били пропити с великолепния аромат на лотоса.

Там я посрещнала разярената ѝ половинка. Докато мъжкият бил на сигурно място в прегрътките на цветето, в гората избухнал пожар, който погълнал гнездото на двойката заедно с малките.

Сломена от скръб женската обвинявала любимия си, че се е наслаждавал в прегръдките на друга….

Това е не само легенда, а и нещо повече ….. Навярно се досещате какво имам в предвид? Завлечени от изкушенията, желанията, ….., дали след това няма да загубим нещо много по-ценно и скъпо в живота си?

Имаш ли хора край себе си, към които се обръщаш по време на изпитание или скръб?
Те като че ли знаят точната дума, която е нужна за момента и могат да ти дадат съвет, който очакваш да получиш.
Ти изобщо не осъзнаваш, колко много им струва това умение, безбройни превързани зеещи рани и изсушаване на непрестанен поток от сълзи, съпроводени с незатихваща болка и мъка.
Ако се разровите в миналото им, ще се убедите, че те са страдали много повече от другите. Имали са възможност да наблюдават как бавно се разсуква сребърната нишка, на която е окачена свещта на живота им.
Те са виждали прекрасната чаша на радостта разбита в краката си и цялото й съдържание безвъзвратно загубено.
Стояли са при отливите и съхнещите цветя, служейки им с радост, за да станат милосърдни люде, лекари и свещеници за хората.
Както балите, идващи от далеч, съдържащи подправки, изглеждат невзрачни, но изпълват въздуха с неподправен аромат, така и страданието, което трудно се понася, скрива в себе си дисциплина, възпитание и възможности, които ни усъвършенстват, за да помагаме на другите.
Не скърби, не стискай зъби и не чакай мрачно края на страданието, но вземи всичко от преживяното, с което можеш да послужиш на това поколение, в съответствие с Божията волята.

Един човек откъснал узрял плод от високо разклонено дърво. Разрязал го наполовина и показал сърцевината на сина си.
– Какво виждаш? – попитал бащата.
– Няколко малки семенца, – бързо отговорил синът.
– Вземи едно от тях. Разрежи го и виж какво има в вътре в него.
– В средата няма нищо, – казало учудено момчето.
– Сине мой, – казал бащата, – вътре, където ти нищо не виждаш е скрит животът на това могъщо дърво. На плодовете му се наслаждават хиляди хора. Ако едно от тия семенца падне на добра почва, започва да расте и израства.
Така става с всеки християнин. Колко такива семенца умират, само защото и ние като това момче, не виждаме нищо в тях и не им придаваме значение. На колко добри идеи и пориви не позволяваме да се развиват, защото позволяваме с годините сърцата ни да загрубеят и изгубят чувствителността си.
Духовно израстване е необходимо на всеки вярващ. Духовният растеж започва от там, където под зоркия поглед на Бога, чувствайки неговото присъствие ние се отказваме от изкушенията и отчаянието в скръбта ни, за да изпълним волята Му.

Грималди, известен италиански клоун, бил много тъжен. Пристигайки в един от големите градове, той решил да отиде при лекар, да поиска съвет как да се отърве от тъгата си.

Докторът без да знае кой е дошъл при него, му препоръчал различни неща. Грималди му казал, че е опитал всичко, но нищо не му е помогнало.

– Тогава идете в цирка. Дошъл е един известен клоун. Чуйте го той притежава такова остроумие и чувство за хумор, че всички се заливат в смях. Идете, ще се посмеете и тъгата ви ще си отиде.

– Уви, – казал пациентът с голяма горчивина, – аз съм този клоун.

Другите разсмивал и развличал, но той нямал мир, спокойствие и радост.

Да се утешаваш в наслаждения е опасно. Да утешаваш сам себе си е неразумно. Утеши се в Господа, това е умно и разумно. Утехата от скърбите идва тогава, когато се доверим на Бога.

Исус Христос изцелява човешките души от униние и гнетяща мъка.

Веднъж едно седемгодишно момче пътувало с баща си във влак. То с интерес следяло мяркащите се поля, гори и села озарени от яркото слънце. Момчето често се надигало от мястото си, за да му бъде по-удобно да гледа през прозореца.

Изведнъж влакът влетял в мрак и продължил да се движи в тази тъмнина. Нищо не можело да се види. Влакът преминавал през тунел. Момчето се изплашило, защото съвсем не очаквало такава промяна. То не виждало баща си в тъмнината и не било уверено дали той седи до него.

Напипал ръката на баща си, то се зарадвало и сложило своята в нея.

– Какво ти е, мъничкия ми? – попитал бащата.

– Нищо, татко, исках само да се уверя, че си тук.

То държало ръката на баща си през цялото време. докато влакът преминал през тунела. След това всичко отново било обляно от слънчевата светлина.

Ако жизненият ни път минава през тунела на скърбите и страданията, ние подобно на малкото момче здраво ще се държим за ръката на нашия Небесен Отец, докато Той, чрез Неговата любов към нас, ни изведе до простора на Неговите милости и благословения.