Ние всички знаем закон за естествения подбор на Чарлз Дарвин. Според него всички същества са произлезли от някакви първородни клетки, които се делили и вървели по своя еволюционен път. Това довело до голямо разнообразие на видовете. Всеки от тях си имал свой собствен начин за самосъхранение и самозащита.
Един от начините да оцелее капината са бодлите й. Те предпазват цветовете и плодовете й от нападение. Добър пример за такава защита са кактусите.
Когато костенурката почувства опасност тя се крие под черупката си.
Трети пример на успешна стратегия за оцеляване е огромния размер и несравнимата сила на слона. Той е спокойно тревопасно животно, което никой не закача, докато не го закачат. Слонът не се страхува, от никого и за защита не са му нужни нито бодли, нито черупка.
Ние, хората също имат различни защитни механизми. Загрижени сме повече за психическото си оцеляване, отколкото за физическото. Страхуваме се да не претърпим емоционална болка или обида. Ние имаме много страхове и слабости. Чувстваме се уязвими и неприети във враждебно обкръжение. Някои от нас имат емоционални механизми за защита, като растенията наподобяващи тръни.
Понякога, за да защитим нашето меко и чупливо  „аз“, ние крещим, обвиняваме и критикуваме околните. Ставаме саркастични, за да държим другите на разстояние. Така се чувстваме в по-голяма безопасност. Със всичко това казваме: „Погледни, колко съм страшен „?
Други реагират на емоционалните заплахи, като се скриват в „черупката“ си, като демонстрират безчувственост.  Но в такава обвивка оставаме самотни и изолирани.
Малцина от нас чувстват вътрешна сила, мир и хармония в себе си. В този случай ние можем да пренебрегнем обидите и нападките от страна на другите, както слона не вижда комар на гърба си.
Именно тогава ше можем да поддържаме вътрешния си мир и няма да участваме в малките и недостойни игри за самоутвърждаване, на който другите играят. Ще се научим да разбираме и да прощаваме.
Какво сте вие кактус, костенурка или слон?

– Ах, любов! Мечтая да бъда като теб! – възхищавайки се повтаряла влюбчивостта. – Ти си много по-силна от мен.
– А знаеш ли в какво е моята сила? – попитала любовта.
– Ти си много необходима на хората.
– Не, не за това, моя мила, – въздъхнала любовта и погалила влюбчивостта.
– Аз умея да прощавам и това ме прави толкова необходима.
– Нима можеш да простиш една лъжа?
– Разбира се, защото лъжата  се появява при безизходица, осъзнаване на собствената вина или от нежелание да се причини болка.
– Аз не мисля така. Има си просто хора, които не могат да не лъжат.
– Да но тези хора, нямат нищо общо с мен, защото не могат да обичат.
– А какво можеш още да простиш?
– Мога да простя гнева, защото е краткотраен. Грубостта, защото нейна спътница е огорчението, а то не може да се предвиди и контролира.
– Друго?
– Мога да простя обидата, по-голямата сестра на огорчението, защото те следват една след друга. Мога да простя разочарованието, защото след него идва страданието, а страданието пречиства…
– Ти наистина си невероятна. Можеш да простиш на всички всичко, а аз при първото изпитание гасна, като догаряща кибритена клечка.
– Тук не си права. Никой не може да прощава всичко и на всеки, даже и любовта.
– Но до сега ми говореше съвсем друго!
– Не това, което казах е вярно. Аз мога да прощавам и прощавам безкрайно. Но има на света, нещо което възпира даже любовта. То убива чувствата, разрушава душата, води до мъка и унищожение. Причинява такава болка, че никакво чудо не може да я премахне. Отравя живота на околните и ги прави да се затварят в себе си. То ранява. От него боли повече, от колкото от лъжата, гнява и обидата. Запомни, мила, няма по-страшно нещо от равнодушието. За него няма лекарство….

Нашият живот е многостранен и разнообразен. Той никога не стои на едно място. В него постоянно се развиват събития, понякога добри, понякога лоши. Вярно е, че ние сами определяме отношението си спрямо тях и сами ги класифицираме, в зависимост от това какво ни носят радост и удоволствие или трудности и мъка.
Трудностите се възприемат като нещо негативно, допринасящо за усложняване на живота ни. Те водят до спад на настроението и се възприемат като черни краски в живота. Повечето хора не обичат да се изправят пред трудностите, предпочитат живота им да течеше леко и плавно, без нервните сътресения.
Все пак, точно тези трудности са изиграли положителна роля в живота ни. Те допринасят за нашето развитие и ще помогнат да разберем стойността на много неща, за които до сега не сме се замисляли.
Как можеш да разбереш цената на щастието, ако не познаваш болката и скръбта? Как можеш да усетиш вкуса на победата, ако не я завоюваш и ти се даде леко? Как можеш да се насладиш на красотата на дъгата, ако не си преминал през дъжда? Преминавайки през трудностите се изменят ценности в живота ни, променя се отношението ни спрямо другите и нещата, които стават около нас.
Ако вие възприемате трудностите като проблем те ще си останат такива за вас, а ако ги възприемате като задача, вие със всички сили ще се стремите да я разрешите.
За да преодоляваме трудностите трябва да имаме решимост. Решимостта е готовност за преодоляване на всякакви препятствия и вяра, че имаме сила да ги преодолеем.
Ако вие сте претърпели неуспех, това означава, че просто сте спрели да действате.
Трудностите ни мобилизират и ни издигат на по-високо ниво в развитието ни. Те ни карат да усвояваме нови знания, нови методи и начини, за да решим възникналите задачи. Дават ни безценен опит.
За това не казвай: “ Не мога!“, а по добре се попитай: „Как мога да го направя?“ Ако търсите решение, ще го намерите.
Наберете решимост и преодолявайте трудностите, в противен случаи те ще ви победят.

Студен физик се увлякъл по религията, за това се преместил в семинарията. И ето го седи на поредната лекция и по навик си подремва.
Преподавателят по време на лекцията отишъл до него и го попитал:
– И така, кажете ми, какво е Божествена сила?
Семинаристът се стреснал, но мигновено отговорил:
– Божествената маса по Божественото ускорение.

Един ученик попитал учитяля си:
– Учителю, защо не ни давате знанията на готово, както правят другите, а ни принуждавате да мислим, да размишляваме и да дообмисляме всичко.
Учителят, както обикновено не отговорил директно на въпроса, а попитал ученика:
– Кажи ми, ако трябва да стигнеш до място, в което никога не си бил, какво ще направиш?
– Ще се обърна към някой, който познава това място – отговорил ученика.
– Какво предпочиташ, да те отведат до това място със затворени очи и там като пристигнеш да ги отвориш или предпочиташ да те заведе знаещ човек, като ти предостави възможност да запомниш околността и те остави сама да се оправяш, като от време на време ти помага да намериш правилната посока?
– Разбира се, по-добре е да ми помогне и ориентира знаещ човек, –  казал ученика.
– Но защо ти е да знаеш и да разбираш всичко това?
– Е, как? Ако следващия път попадна там, и нямам водач няма да мога да се ориентирам и да се насоча в правилната посока. Но ако аз съм бил там, няма да имам никакви трудности и всичко ще бъде много по-лесно, отколкото на някой, който не знае и лесно може да се заблуди. Ако ме заведат до непознатото мястото със затворени очи, то мога да се усъмня, че водача ме е довел не там , където трябва, защото аз няма да видя нито указателите по пътя, нито името на мястото.
– Ти сам си отговори на въпроса, – засмял се учителя. – Да знаеш целта, не означава да се добереш до нея. Трябва да знаеш пътя към нея и са ти нужни сили, за да изминеш този път със собствените си крака. Разбери, никой няма да ни носи на гърба си.
Ето за това ви уча на проницателност и да усещате нещата, така че мен ако ме няма вече, вие сами да се оправяте във всяка ситуация. Искам сами да научите да намирате източника на знанието. Нима мислите, че цял живот ще ви водя за ръка? Именно така задавайки ви въпроси, ви уча твърдо да стоите на краката си и ви подготвям за самостоятелен живот.
Да знаеш нещо и да го разбираш са две различни неща. Можеш да научиш всичко написано по даден въпрос, но по-добър за разрешаването му няма да станеш. Можеш да знаеш крайната цел, но ако не знаеш как да достигнеш до нея, няма да я достигнеш. Знанието, което си усвоил трябва да го живееш ден след ден, а пътя, по които вървиш към целта е нужно да го извървиш крачка по крачка. Заученото знание, за което не сте положили труд, нито сте го опитали на практика, не струва нищо и никой няма да го оцени. Колкото повече сила изразходваш за нещо толкова повече го цениш. Чуждото, неизживяно знание е като фалшива монета, тя прилича на истинската, но с нея не можеш да купиш нищо.