Колкото и да не е за вярване, някой животни изминават големи разстояния, а после намират обратния път към дома си, въпреки хилядите километри. Не става въпрос само за кучета.
До 1952 г. директорът на едно училище Стейси Ууд живеел в щата Калифорния, След пенсионирането си се оттеглил във ферма в щата Оклахома, намираща се на 3000 километра от първоначалния му дом. Заминало цялото му семейство с изключение на котката Шугър, която била дадена на съседите.
Година по-късно домашната любимка се появила пред вратата на новата къща на семейството Ууд. Била изпосталяла и опърпана, както след дълго и отчаяно пътешествие.
Новопристигналото леко накуцващо животно се оказало Шугър, която била изчезнала от новите си стопани, няколко седмици след като старите напуснали Калифорния. В продължение на цяла година смелата котка прекосила Съединените щати, за да намери своето семейство.
И до ден днешен никой не може да разбере как точно се е случило всичко това.

Не е изключено, след няколко години да почнат да се продават „вълшебни часовници“, които вместо времето да показват местоположението на членовете на семейството.
„Вълшебните часовници“ са описани от Дж. К. Роулинг в една от книгите за Хари Потър. Стрелките на магическия прибор показват баща, майка, деца или други роднини, а на циферблата вместо деления и цифри са изобразени сектори от вида „Пътуване“, „Работа“, „Дом“, и т.н. Ако погледнете в устройството, ще можете да разберете къде се намира този или онзи човек.
Принципа на действие на този часовник се основава на определяне на координатите по сигнал от клетъчните телефони.
На стрелките вместо надписи могат да се поставят снимки на хората. Но стрелките ще се преместват само в обозначените сектори съответстващи на работа, училище и т.н. Освен това приборът ще може да приема и показва SMS-съобщения, изпратени от член на семейството.
За сега официална информация по този птоект отсъства.

Те били двама, той и тя. Не знам къде са се намерили, но сега живеели един живот, къде смешен, къде солен, като цяло, най-обикновен живот за двама щастливи хора. Те били щастливи, защото били двама, а това е много по-добре, отколкото да бъдеш сам.
Той я носел на ръцете си, запалвал звездите в нощното небе, построил дом, за да има къде да живее тя. И всички казвали:
– Как да не го обича, той е идеалният. С такъв лесно е да бъдеш щастлива!
Те чували какво казват другите и се усмихвали. Те не казвали, че идеален го е направила тя. Той не можел да бъде друг, когато е до нея. Това била тяхната малка тайна.
Тя го чакала, посрещала го и го изпращала, стопляла дома им, за да му бъде топло и уютно. И всички казвали:
– Разбира се! Как да не я носи на ръце, тя е създадена за семейство. Нищо чудно, че той е толкова щастлив!
А те се смеели и не казвали на никого, че тя е създадена за семейство, но само с него и само на него ще му бъде добре в нейния дом. И това било част от тяхната малка тайна.
Той вървял, спъвал се, падал, разочаровал се и се уморявал. И всички казвали:
– Защо ѝ е на нея такъв смачкан и изтощен? Около нея има толкова силни и уверени!
Но никой не знаеше, че по-силен от него няма на света. Те били заедно, следователно са по-силни от другите. Това била нейната тайна.

Испанското кралско семейство и благородниците се гордеели, че за разлика от простия народ, водят своето родословие от весготите и никога не са се смесвали с маврите, проникнали в Испания от Африка.
За разлика от кафеникавокожите хора от простолюдието, на бледата кожа на представителите на висшето общество се виждали сини вени. За това те се наричали sangre azul, което означава „синя кръв“.
Оттам и израза „синя кръв“ обозначаващ аристократите проникнал в много европейски езици.

Чудна е историята на 15-годишната Вати, която отново се събрала със семейството си.

Преди седем години, по време на опустошителното цунами в Югоизточна Азия, момичето е било отнесено от вълна. Роднините ѝ били убедени, че е загинала.

Момичето се появи в град Меулабо. Тя мълчаливо седяла в едно кафене, докато не ѝ обърнали внимание. Вати казала, че търси своите роднини, но помни само името на дядо си, религиозен водач на име Ибрахим.

Виждайки внучката си, той веднага се свързал с родителите ѝ. Те я разпознали по белега на лакътя, който получила като дете.

Майката по време на природната стихията се опитала да спаси децата си, но една вълна отнесла Вати.

Една жена приютила момичето, но за прехраната си то трябвало да проси на улицата. Най-накрая жената освободила пленицата си, а състрадателен таксиметров шофьор я закарал  в дома ѝ.