Облачно са очакване да завали, но се размина. Днес разговора в заведението на селото бе за дълголетието.

Драгой се протегна и заяви:

– Днес четох за някакъв китайски свещеник, който живял 110 години.

– Бре, бре. бре, – възкликнаха останалите.

– Обикновено столетниците разкриват тайните на дълголетието си. Той обяснил ли е нещо по този повод? – попита Сава.

– Някои от тях имат твърде странни навици, – усмихна се Добри. – Пият сок от моркови или уиски и какви ли не щуротии.

– Вижте, съветите на този китайски свещеник, бяха много по-трудни, – подчерта Драгой.

– Давай да ги видим, – подкани го Симо.

– Те са много, за това си ги написах, – обясни Драгой.

Извади един лист хартия и зачете:

– Без пушене.

– Е, това всеки го знае, – обади се Добри.

– Не го прекъсвай, чети по-нататък, – подкани го Симо.

– Без гняв.

– Да излезем тогава от социалните медии, – подхвърли Младен.

– Тихо де …, смъмри го някой.

– Без алкохол.

– Е, поне малко на върха на езика не може ли? – сбърчи нос бай Асен, той често обичаше да обръща чашката.

– Стига, така няма да стигнем до края, – замърмори Манол.

– Без преяждане.

– От какво ще преядем? Като гледам цените в магазина ми се отяжда, – не се стърпя бай Асен.

– Сссс, млъкнете най сетне, – възнегодуваха няколко човека.

– Постоянни упражнения.

– Цял ден си копаме градинката, това малко ли е? – отново се обади бай Асен.

– Коментарите после, – отбеляза Симо.

– Постоянна молитва.

– Да седя цял ден и да се моля, че кой ще ми свърши работата в къщи? – изропта Манол.

– Нали се разбрахме, накрая да обсъждаме, – въздъхна тежко Симо.

– Без грубости.

– Като се ядоса човек, как няма да псува? Е, нагрубяваме се, но то отминава, – коментарът бе на бай Асен.

Отново се зашътка за тишина, но Драгой каза:

– Няма повече.

– То стига, – вдигна рамене Младен, – звучи като много работа. Мен ако питате, май трябва да се задоволим да доживеем до 90.

Другите закимаха глави в съгласие.

Селото бе малко, за това всички се познаваха добре. Дори знаеха привичките си и любимите си вещи.

Там живееше Григор. Той бе човек на средна възраст. В дома си имаше кана, която му бе любима. Използваше я постоянно, но я пазеше като очите си.

Не знам по каква причина му завидя Рангел. Той издебна момента, когато Григор отсъстваше от дома си и изля разтопено олово в любимата му каната. То се втвърди и на другия ден каната не можеше да се използва.

Григор се притесни, когато видя, какво е станало с любимия му съд.

– Какво да правя? – питаше се той. – Не искам да се разделям с нея.

Изведнъж Григор хвана каната и я разби в един камък, които отдавна лежеше в двора му.

Парчетата на съда се разлетяха в различни посоки, но радостното бе, че оловния слитък се отдели.

Григор умееше да прави керамични съдове. За това събра парчетата. Прибавяйки още глина и ги съедини. Прекара съда през огън. Оцвети го и каната стана още по-красива от преди. Тя за искря с чистота и нежност.

Тази кана не ви ли прилича на човешката душа?

Злото премесено с чувствената страна на душата принадлежаща на всеки от нас и то онази част, която се отнася до плътските наслади.

Това смесване е толкова фино, че е невъзможно да се направи някакво разграничение между злото и душата.

Единственото, което може да помогне в случая е, да се разчупи душата, да се извае и да премине през огън, за да остане чиста без примесите на гибелната напаст.

Недалеч от селото растеше свещено дърво, което се почиташе от много селяни. Имаше човек на име Никола, който водеше борба с това идолопоклонство.

Но каквото и да правеше, селяните все пак отиваха до дървото и извършваха там своите ритуали.

Един ден Никола не се сдържа, взе брадвата и отиде при дървото, за да го отсече.

Преди да замахне, пред него се изпречи дявола и каза:

– Не докосвай това дърво, ще ти дам откуп за него.

Никола отказа. Двамата се погледнаха остро. От дума на дума стигнаха до бой.

Никола успя бързо да хвърли на земята врага си и му изви ръцете.

Дяволът се замоли:

– Пощади ме и не отсичай дървото, ще ти дам голям откуп.

Първоначално Никола отказа, но дяволът продължи да го убеждава:

– Представи си, събуждаш се сутрин. Бъркаш под възглавницата и вадиш една златна монета.

Предложението звучеше доста съблазнително и Никола не устоя, съгласи се.

И освободи дяволът.

Първите три дни Никола намираше по една монета под възглавницата, но през следващите дни не се появи нито една.

Той се ядоса, грабна брадвата и отиде до дървото.

И отново се сби с дявола, но този път бе надвит и брадвата му бе отнета.

Никола бе изумен:

– Преди те победих толкова лесно, а сега …. какво стана?

Дяволът се ухили:

– Преди се бореше за идеята, а днес за пари.

Живееше някога някой си Иван. Викаха му Ненаситния, защото всичко му бе малко и все не му достигаше нещо.

Всеки ден той си повтаряше:

– Ще спестя само още една хилядарка и ще се отпусна да си поживея.

Желанието му се изпълни. След време имаше малко повече от хилядарка.

Внезапно в него се зароди недоволство:

– Само толкова?! Поне още хиляда и повече няма да поискам.

Мина време получи своите хиляда, но и този път не се спря.

Всеки път си казваше:

– Само още хиляда и ….

Най- накрая спести последните хиляда и умря. Цялото му спестено богатство бе пропиляно от други.

Дядо Слави, славещ се с мъдростта си в селото след смъртта на Иван каза:

– Суетен човек беше Иван. Вместо да увеличава богатството си, трябваше да се стреми да намали страстта си към уголемяването му.

Бедността се характеризира не с нямане на богатство, а с увеличаване на ненаситността към него.

Хладно бе. Времето си поплакваше с големи едри или малки сълзи в зависимост колко едри, и тъмни облаци го притискаха.

Това не пречеше на разгорещилите се в спора дядо Сандо и бай Михо седнали на топло в кръчмата на Спиро.

– Кажи ми сега, – питаше настървено Сандо, – като дойде някой непознат в село, първо за какво го питат хората?

Бай Михо засука големия си мустак и каза:

– То се знае. Колко пари изкарваш?

– И какво следва от това? – наежи се Сандо. – Аз съм това, което печеля.

– Чакай сега, – завъртя глава Михо, – хората определят собствената си стойност от това, колко пари имат и какви материални придобивки притежават – кола, вила, апартамент, …

– За по-младите нов смартфон, таблет с повече екстри, лаптоп и какви ли не джаджи, – намеси се Спиро.

– Човек е хванат в капана на тази заблуда, която непрекъснато го подмамва: „Ако работиш на две места, ще си купиш кола нов модел и ще бъдеш по-успешен, в очите на околните“, – добави Михо.

– Психолози и разни изследователчета твърдят, че богатите са най-ядосаните хора – наблегна Сандо.

– На какво? – ококориха учудено очи Михо и Спиро.

– Когато не им достигат пари, за да си купят поредната играчка беснеят, – поясни Сандо, – а когато се снабдяват със всичко, което им хареса са неудовлетворени.

– Тогава за какво им е богатството? – възкликна Спиро.

– Живот изпълнен със събирането на материални притежания е пълна глупост, – махна с ръка Михо.

– Бог е Този, Който дава истинския живот и радост в пълна мяра, – удари с ръка по масата Сандо.

Михо повдигна вежди и иронично добави:

– Днес на никому не е нужен Той, особено на младите. Те са си самодостатъчни, мъдри и надарени.

– И до къде ще стигнат така? – попита Сандо.

– За това сме я докарали до тоя хал, – отсече Спиро и отиде да сервира на другите маси.