Малкото градче Сан Роко се намира около Генуа, в областта Лигурия. Името си е получил от свещеник на име Роко.
Роко е роден през 1295 в Монпелие, един от най-старите градове в южната част на Франция. По това време той е последният потомък на едно от най-богатите семейства в Монпелие. След смъртта на родителите си Роко раздал цялото си богатство на бедните и станал монах.
По това време в Европа върлувала чума и Роко ходил в пострадалите врагове, помагал на болните и ги изцелявал. Той открил в един град своя болница, където много хора се спасили от смъртта.
По донос Роко бил изхвърлен и изгонен от същите хора, които по-рано е бил излекувал. Той намерил убежище в една изоставена къща и там очаквал смъртта си, тъй като нямал какво да яде.
Веднъж един от жителите на града Готард видял, че кучето му взима хляб от масата и бяга. Това се повторило няколко пъти. Готард проследил кучето си и се натъкнал на Роко, на когото кучето носело откраднатия хляб.
Готард прибрал Роко в своя дом и започнал да се грижи за него. След редица разговори с монаха, Готард се изпълнил с вярата му и се отказал от всичките си притежания и ги раздал на бедните. Той станал първият „ученик“ на Сан Роко.
Монахът след като по чудо уцелял, отново се отправил отново към градовете нападнати от чумата, за да спасява болните.
Той умира през 1327 в негова чест градът е преименуван на Сан Роко.
Благодарните жители на града направили паметник на кучето, което не дало на Роко да умре от глад.
Сега в Сан-Роко на 16 август  всяка година се прави изложба на кучета, в памет на  случилите се събития в близкото минало.

Един човек разхождайки се в областта си проклинал свещеника и разпространявал за него лъжи и злобни слухове.
Един ден съвестта му проговорила и той отишъл при свещеника и го помолил да му прости. Казал му, че бил готов да направи всичко, за да изкупи греха си.
Свещеникът взел една възглавница от дома си,  дал я на човека и му казал да я разпори и перушината й да разпръсне по вятъра. Това желание се сторило странно на мъжа, но отишъл и го направил.
След това се върнал при свещеника и му казал, че е изпълнил всичко.
– А сега, – казал свещеникът, – иди и събери всички пера.
Мъжът трепнал. а свещеникът продължил:
–  Въпреки, че покаянието и желанието ти да поправиш злото е искрено, ти не можеш да поправиш щетите, които са нанесли твоите думи, така както не можеш да събереш разпилените пера от вятъра.