Американски химици са предложили молекулярен двигател на Ванкел. Двигателят е клъстер – група от взаимодействащи по между си молекули. Той се състои от 13 молекули на бора, в изследванията е разгледан и клъстер от 19 молекули.
Самият клъстер е плосък. В центъра му има три молекули разположени по върховете на триъгълник, а останалите се намират по края.
На учените е било известно, че триъгълника и околния пръстен могат да се завъртят един спрямо друг. В новата работа, учени използват числови симулационни модели.Те открили, че движението може да се контролира с помощта на специално поляризирана светлина.
Следващата стъпка е да се тества практически изчисленията на изследователите в лабораторията. Според учените, новият двигател, за сега само на теория, има няколко предимства в сравнение с аналозите. Така например, светлината, с която ще се облъчва двигателя, не изменя квантовото състояние на системата, т. е. не е нужно някои части на двигателя да преминават във възбудено състояние.
Също така двигателя не се нуждае от химически реакции и електрически ток, при използването, на който се отделя голямо количество топлина, влияеща критично на системата. Благодарение на това се получава стабилен двигател.
Учените са нарекли своя двигател молекулярен двигател на Ванкел поради подобния външния вид с ротационен бутален двигател, разработен в компанията на NSU през 1957 година. В това устройство има сечение, което е триъгълника на Рело.

Много отдавна в гората растели две дървета. Когато капките на дъжда падали на листата или на корените на първото дърво, то поемало съвсем малко и казвало:
– Ако взема повече, няма да остане за другите.
Второто дърво приемало цялата вода, която му дарявала природата. Когато слънцето дарявало със светлина и топлина второто дърво, то се наслаждавало и се, къпело в златните лъчи на огненото светило, а първото взимало само една малка част.
Минали години. Клоните и листата на първото дърво били толкова малки, че не могли да поемат и капка дъжд, а слънчевите лъчи не могли да се доберат до оскъдните плодове, защото и светлината и водата се губели в короните на другите дървета.
– Цял живот давах на другите, а сега в замяна не получавам нищо, – тихо мърморело първото дърво отново и отново.
Второто дърво придобило разкошни клони, които били отрупани с огромни плодове.
– Благодаря ти, Господи, за това, че ми даде в живота всичко. Сега е време да дам стократни, както Ти постъпваш. Под своите клони аз ще укрия хиляди пътници от палещото слънце или от дъжда. Нека моите плодове радват много поколения хора със своята сладост. Благодаря Ти, че ми даде възможност да давам, – с любов и нежност казало второто дърво.

Удивителният проект Metropolitan Station 20 е предложен за една от метростанциите в София. Проектът е на специалисти от Zeybekoglu Nayman Associates.
Той се стреми да използва връзката  между метрото и градската инфраструктура.
Стъкленият гръбнак обхваща пространство, разположено под земята, предназначен да обезпечава вътрешността на станцията с колкото се може повече количество дневна светлина.
По думите на проектантите, използването на дневна светлина, като архитектурен замисъл, спомага за максимално ефективната ориентация на пътниците и им дава чувството за безопасност.
Този ефект допринася въздухът в станцията да има цвят на небето. Спускането към метрото е изградено като елегантно съвременно допълнение към живота протичащ отгоре. В общото пространство на станцията е осигурени място, където можете да се отпуснете, магазини и заведения за хранене.
Този уникален проект показва съгласуваност между двата свята, разположени отгоре и отдолу. Елегантно геометричните форми от стъкло определят съвременните скулптурни тенденции на ново архитектурно поколение.
През деня помещенията на станцията получава естествена слънчева светлина, а през нощта изкуствена светлина, идваща от вътрешността на станцията.

Светлината е мощен инструмент. С нейна помощ може да се влияе на човек, тя го лишава от сън и покой, прави го красив или грозен. Светлината помага да възприемаме света и той става за нас разбираем и безопасен. А художникът Дъг Уилър помага на хората с нейна помощта да видят безкрайността.
Много художници рисуват светлината, различните светлосенки отразяват по реалистично действителността. Няма значение дали са подвижни или преходни. Като примери за отразена светлина и нейните сенки в изкуството можем да посочим картините на Рашад Алакбарова, светещите женски силуети на фотографиите на Кристофър Баклоу или светещата джамия на шейх Зайда в Абу-Даи. Но американецът Дъг Уилът с помощта на светлината прави…
Неговата работа «SA MI 75 DZ Ню Йорк 12″ може да се сравни с чистото синьо небе в ясен ден или нощния небесвод в безоблачна нощ. Такава безконечност, обусловена от неотразимите размери на Вселената, е неестествена. Тя е създадена изкуствено с помощта на светлината.
Инсталация «SA MI 75 DZ Ню Йорк 12″ се състои от две помещения, разделени от прозрачно стъкло. В едното се намират повече хора, а в другото – само един човек. И двете стаи имат един и същи цвет на стените, но могат да варират в зависимост от осветлението и това се осъществява синхронно.
В по-малката стая всички ъгли са изгладени и когато зрителят гледа в нея, остава с впечатление, че вижда безкрайността. Човекът, който стои там сякаш виси. За да се усили ефектът, подовете на двете стаи се намират на различни нива.
Наблюдавайки «SA MI 75 DZ Ню Йорк 12″,  човек по друг начин ще започне да възприема пространството, светлината и безкрайността.

Необичайната къща House with empty lot е разработена от японски архитект. Архитектурата и дизайна на жилището са предназначени за творческо семейство на музиканти. Това е хибрид от общата площ на жилището и самостоятелни жилищни пространства вътре в дома.
Неугледен, по японски скромен и деликатен спрямо съседните къщи, този дом е построен на издатина от релефа и създава илюзия  за ново ниво на строене.
Ориентацията на сградата също е била подчинена на особеностите на пейзажа. Местоположението и размерите на отворите допускат достатъчно количество светлина през цялото денонощие.
Въпреки ограниченията, поставени от архитектите за характеристиките на обекта, интериора на дома се стреми да максимизира потенциала си, оставяйки по-голямата част от таванското пространство отворено.
Геометрията на покрива, продължаваща в интериора, значително увеличава помещенията. Сдържаната прагматична организация на общата зона се компенсира от нетревиалното лично пространство на обитателите на творческия дом.
Дизайна на това жилище предлага нов способ за определяне на границите, функциите и действията в рамките на определено пространство.
Площта на къщата е 140,45 кв. метра, застроена е на 62,96 кв. м, а общата площ на помещенията е 110,06 кв. м.