Преизпълнен с надежди юноша чул, че някъде се намира щастливата страна. Той смело се отправил да я търси, защото смятал, че може да я намери и да живее в нея. Според хората тази страна се намирала на много отдалечено място.
Изразходвайки много енергия юношата се добрал се добрал до предполагаемото място, но там не намерил щастливата страна. Той отново започнал да я търси, като проучвал всички места, които му казвали хората. Но уви…бил разочарован, че не намерил това, което търсел.
Минали години,  здравето на младежа се влошило, почти не му останали сили. Неговата смелост и дръзновение се изчерпали. Понякога го обхващала дълбока депресия и отчаяние. От неговата предишна самонадеяност не останало нищо.
Един ден, уморен и разочарован, се връщал от друго неуспешно търсене. Стъмнило се. Той загубил пътя и разбрал, че се е заблудил. Младежа приседнал на камък, обхванал главата си с ръце и силно огорчен горко заплакал:
– Не, изглежда аз съм недостоен да намеря щастливата страна. Тази страна е създадена за други хора по-добри от мен. Кой съм аз? Самонадеян, глупав човек, изпълнен с щестлавие и напразни мечти. Нима такива безполезни хора като мен могат да намерят щастливата страна и там да намерят своето щастие? Е, ще трябва да се смиря, да призная, че съм недостоен. Да приема своето поражение и да се върна в къщи без нищо….
Едва изрекъл тези думи, цялото място се озарило от чудна светлина, преливаща  във всички цветове на дъгата. Юношата се огледал, край краката му пробягвало чисто ручейче. Нежен бриз донасял аромата на цъфналите дървета. Пърхали красиви пеперуди.
Далече в полето работели весели хора и пеели песни. На хоризонта се откроявали прекрасните върхове на планината. В небето се носели безброй птици, чиято песен омайвала….
– Ето я. Това е страната на щастието, възкликнал младият мъж. – Оказва се, че я тя е близко до нас….

Защо Микеланджело създал скулптора на Моисей с рога?
Много историци на изкуството обясняват това с неправилно тълкувание на Библията.
В книгата Изход се казва, че когато Моисей слязъл от планината Синай със скрижалите, изралтяните трудно могли да гледат лицето му.
В това място на Библията е употребена дума, която на Иврит може да се преведе като „лъчи“ или „рога“.
Според контекстът е ясно, че става въпрос за лъчи светлина, защото лицето на Моисей сияело.

Настъпила вечерта. Един човек взел една малка запалена свещичка и започнал да се изкачва с нея по една дълга и вита стълба.
– Къде отиваме? – попитала свещичката.
– Ще се изкачим на кулата, за да осветим пътя на корабите.
– Но нито един кораб не би могъл да види моя пламък, –  възразила свещичката.
– Дори светлината ти да е слаба, казал човекът, ти продължавай да светиш колкото можеш, а останалото остави на мен.
Стигнали върха на кулата. Човекът приближил към една голяма лампа и я запалил с помощта на малката свещичка. Скоро големите огледала зад лампата отразили лъчите и светлината се разпръснала на километри наоколо, навътре в морето, осветявайки пътя на корабите.
Така както една малка свещичка може да запали огромен огън и да посочи пътя на хората, така пламъкът в твоето сърце и добрите ти дела могат да променят живота на мнозина, дори и да не го осъзнаваш.
Просто бъди светлина за хората около теб, като фар който направлява корабите към безопасното пристанище.

На всеки от нас понякога се налага да става нощно време. Да отиде до кухнята или тоалетната, особено пък ако имате малко дете, никога не се знае какво ще ви предложи случая.
В сънено състояние на тъмно има вероятност да се препънете в нещо, а да включвате лампата в стаята не винаги е много удобно.
Има изход от дадената ситуация. Това е светеща лента, която може да се използва като лампа.
Тази идея принадлежи на дизайнерът Johanne Hyrkas и е достатъчно лесна за изпълнение. Използват се светодиодна лента и въже. Те се сплитат по обикновен начин. Така се получава мека, разливаща се светлина на пода, която не пречи на никого да спи.
Такъв предмет ще бъде посрещнат с радост от деца, които се страхуват от тъмното. Възрастните също ще оценят предимството му в интериора си.
И най-интересното е, че това „удобство“ може всеки да направи сам със собствените си ръце.

С баща ми и приятелите му рано сутринта се бяхме изкачили на върха и решихме оттам да идем на езерата. Някой ни поведе натам, ала той познаваше толкова пътя, колкото и всички останали.
През целия ден се лутахме из стръмнините, додето привечер най-сетне съзряхме долу в ниското под нас някакво езеро, синеещо като дъното на котел сред високите канари. И макар това езеро да нямаше нищо общо със търсените езера, решихме да се приютим на брега му, понеже вече мръкваше.
Едва бяхме наклали огън, когато вятърът зафуча, над нас се разнесе грохотът на бурята. От почернялото надвиснало небе рукна пороен дъжд. Нямаше никаква възможност да се скрием от бурята. Наоколо се простираха само ниски хвойнови храсти. Струите на дъжда, гъсти и тежки, връхлитаха отгоре. Над скалистите зъбери с оглушителен трясък святкаха и гаснеха мълнии.
Приятелите на баща ми се опитваха да направят нещо като палатка с един брезент. Опъваха го върху храсталака и по едно време изглежда, че успяха, защото ме навряха отдолу, макар че за мене това нямаше никакво значение. Носех се из мътните горещи въртопи на треската.
Тоя път треската ме бе съборила малко по-грубо, вероятно удвоена от простудата, и аз само като в мъгла усещах боричкането на хората с тежкото платнище, което непрекъснато се пълнеше с вода и което бурята искаше да изтръгне от ръцете им. Наоколо илюминацията продължаваше с пълна сила, а скалите над главите ни се къртеха и търкаляха с трясък надолу. Те се пукаха от смяната на температурата или от грохота на мълниите.
Треската ме носеше и въртеше, увличаше все по-дълбоко в тъмните си въртопи и аз се сещах посред бълнуването, че сега вече сигурно няма да мога да изплувам. Татко ме бе учил, че трябва да прогонвам тия тръпки на самосъжалението.
Накрая усетих, че всичко около мен потъмнява и навярно вече потъвам в най-дълбокото и навярно завинаги…..
Дойдох на себе си с онова чувство на спокойствие и умора, с което се връщаме, ако не сме прекрачили последния праг. През затворените си клепачи усещах нещо светло и топло. Открехнах ги едва-едва. Зазоряваше се. Бурята бе отминала. И върху фона на тъмносиньото утринно небе се издигаше високият и странно бял пламък на накладения огън. Може би бях съвсем изплувал от бълнуването и разтворих клепачите си. „Ще се живее“ – помислих си радостно и ме заля светлина.