В една кутия лежали тубички с бои, Веднъж бялата боя казала на черната, която лежала в близката до нея тубичка:
– Какво лошо ти се е случило? Защо си толкова мръсна?
– Аз не съм мръсна. Такъв е цвета ми, – казала черната боя.
– Тогава ти си сбъркана боя и цветът ти е неправилен. Погледни ме, ето какъв трябва да бъде истинския цвят. Освен това всички цветове произлизат от белия, затова няма по-възвишен цвят от белия. Всички се стремят да приличат на него.
Тази забележка не се харесала на черната боя и тя възмутено казала:
– Не, ти не си наред, моят цвят си е хубав. Ако нямаше черния цвят , нищо велико не може да се нарисува.. Пробвай да нарисуваш нещо без мен, – казала черната бия, – белият лист ще си остане пак бял.
Тези изказвания възмутили останалите бои. те започнали да доказват, че техния цвят е единствено истинския и без него не може. Дълго и упорито спорили, а някои започнали да се разливат от тубичките, поради спукване от яд.
Изведнъж кутията се отворила и върху боите се изляла ярка слънчева светлина. Художникът извадил боите. Смесвал ги и ги нанасял на платното с вдъхновение. Именно тук  боите се помирили. Художникът не се интересувал от тяхното мнение, препирни и разногласия, той виждал единство в многообразието. За него били важни всички цветове. Не може да се рисува само с един цвят. Каква ще е тази картина нарисувана само от един цвят?
Така се създава шедьовър, когато всички работят заедно и взаимно се допълват.

Американски химици са предложили молекулярен двигател на Ванкел. Двигателят е клъстер – група от взаимодействащи по между си молекули. Той се състои от 13 молекули на бора, в изследванията е разгледан и клъстер от 19 молекули.
Самият клъстер е плосък. В центъра му има три молекули разположени по върховете на триъгълник, а останалите се намират по края.
На учените е било известно, че триъгълника и околния пръстен могат да се завъртят един спрямо друг. В новата работа, учени използват числови симулационни модели.Те открили, че движението може да се контролира с помощта на специално поляризирана светлина.
Следващата стъпка е да се тества практически изчисленията на изследователите в лабораторията. Според учените, новият двигател, за сега само на теория, има няколко предимства в сравнение с аналозите. Така например, светлината, с която ще се облъчва двигателя, не изменя квантовото състояние на системата, т. е. не е нужно някои части на двигателя да преминават във възбудено състояние.
Също така двигателя не се нуждае от химически реакции и електрически ток, при използването, на който се отделя голямо количество топлина, влияеща критично на системата. Благодарение на това се получава стабилен двигател.
Учените са нарекли своя двигател молекулярен двигател на Ванкел поради подобния външния вид с ротационен бутален двигател, разработен в компанията на NSU през 1957 година. В това устройство има сечение, което е триъгълника на Рело.

Много отдавна в гората растели две дървета. Когато капките на дъжда падали на листата или на корените на първото дърво, то поемало съвсем малко и казвало:
– Ако взема повече, няма да остане за другите.
Второто дърво приемало цялата вода, която му дарявала природата. Когато слънцето дарявало със светлина и топлина второто дърво, то се наслаждавало и се, къпело в златните лъчи на огненото светило, а първото взимало само една малка част.
Минали години. Клоните и листата на първото дърво били толкова малки, че не могли да поемат и капка дъжд, а слънчевите лъчи не могли да се доберат до оскъдните плодове, защото и светлината и водата се губели в короните на другите дървета.
– Цял живот давах на другите, а сега в замяна не получавам нищо, – тихо мърморело първото дърво отново и отново.
Второто дърво придобило разкошни клони, които били отрупани с огромни плодове.
– Благодаря ти, Господи, за това, че ми даде в живота всичко. Сега е време да дам стократни, както Ти постъпваш. Под своите клони аз ще укрия хиляди пътници от палещото слънце или от дъжда. Нека моите плодове радват много поколения хора със своята сладост. Благодаря Ти, че ми даде възможност да давам, – с любов и нежност казало второто дърво.

Удивителният проект Metropolitan Station 20 е предложен за една от метростанциите в София. Проектът е на специалисти от Zeybekoglu Nayman Associates.
Той се стреми да използва връзката  между метрото и градската инфраструктура.
Стъкленият гръбнак обхваща пространство, разположено под земята, предназначен да обезпечава вътрешността на станцията с колкото се може повече количество дневна светлина.
По думите на проектантите, използването на дневна светлина, като архитектурен замисъл, спомага за максимално ефективната ориентация на пътниците и им дава чувството за безопасност.
Този ефект допринася въздухът в станцията да има цвят на небето. Спускането към метрото е изградено като елегантно съвременно допълнение към живота протичащ отгоре. В общото пространство на станцията е осигурени място, където можете да се отпуснете, магазини и заведения за хранене.
Този уникален проект показва съгласуваност между двата свята, разположени отгоре и отдолу. Елегантно геометричните форми от стъкло определят съвременните скулптурни тенденции на ново архитектурно поколение.
През деня помещенията на станцията получава естествена слънчева светлина, а през нощта изкуствена светлина, идваща от вътрешността на станцията.

Светлината е мощен инструмент. С нейна помощ може да се влияе на човек, тя го лишава от сън и покой, прави го красив или грозен. Светлината помага да възприемаме света и той става за нас разбираем и безопасен. А художникът Дъг Уилър помага на хората с нейна помощта да видят безкрайността.
Много художници рисуват светлината, различните светлосенки отразяват по реалистично действителността. Няма значение дали са подвижни или преходни. Като примери за отразена светлина и нейните сенки в изкуството можем да посочим картините на Рашад Алакбарова, светещите женски силуети на фотографиите на Кристофър Баклоу или светещата джамия на шейх Зайда в Абу-Даи. Но американецът Дъг Уилът с помощта на светлината прави…
Неговата работа «SA MI 75 DZ Ню Йорк 12″ може да се сравни с чистото синьо небе в ясен ден или нощния небесвод в безоблачна нощ. Такава безконечност, обусловена от неотразимите размери на Вселената, е неестествена. Тя е създадена изкуствено с помощта на светлината.
Инсталация «SA MI 75 DZ Ню Йорк 12″ се състои от две помещения, разделени от прозрачно стъкло. В едното се намират повече хора, а в другото – само един човек. И двете стаи имат един и същи цвет на стените, но могат да варират в зависимост от осветлението и това се осъществява синхронно.
В по-малката стая всички ъгли са изгладени и когато зрителят гледа в нея, остава с впечатление, че вижда безкрайността. Човекът, който стои там сякаш виси. За да се усили ефектът, подовете на двете стаи се намират на различни нива.
Наблюдавайки «SA MI 75 DZ Ню Йорк 12″,  човек по друг начин ще започне да възприема пространството, светлината и безкрайността.