Настъпила вечерта. Един човек взел една малка запалена свещичка и започнал да се изкачва с нея по една дълга и вита стълба.
– Къде отиваме? – попитала свещичката.
– Ще се изкачим на кулата, за да осветим пътя на корабите.
– Но нито един кораб не би могъл да види моя пламък, –  възразила свещичката.
– Дори светлината ти да е слаба, казал човекът, ти продължавай да светиш колкото можеш, а останалото остави на мен.
Стигнали върха на кулата. Човекът приближил към една голяма лампа и я запалил с помощта на малката свещичка. Скоро големите огледала зад лампата отразили лъчите и светлината се разпръснала на километри наоколо, навътре в морето, осветявайки пътя на корабите.
Така както една малка свещичка може да запали огромен огън и да посочи пътя на хората, така пламъкът в твоето сърце и добрите ти дела могат да променят живота на мнозина, дори и да не го осъзнаваш.
Просто бъди светлина за хората около теб, като фар който направлява корабите към безопасното пристанище.

На всеки от нас понякога се налага да става нощно време. Да отиде до кухнята или тоалетната, особено пък ако имате малко дете, никога не се знае какво ще ви предложи случая.
В сънено състояние на тъмно има вероятност да се препънете в нещо, а да включвате лампата в стаята не винаги е много удобно.
Има изход от дадената ситуация. Това е светеща лента, която може да се използва като лампа.
Тази идея принадлежи на дизайнерът Johanne Hyrkas и е достатъчно лесна за изпълнение. Използват се светодиодна лента и въже. Те се сплитат по обикновен начин. Така се получава мека, разливаща се светлина на пода, която не пречи на никого да спи.
Такъв предмет ще бъде посрещнат с радост от деца, които се страхуват от тъмното. Възрастните също ще оценят предимството му в интериора си.
И най-интересното е, че това „удобство“ може всеки да направи сам със собствените си ръце.

С баща ми и приятелите му рано сутринта се бяхме изкачили на върха и решихме оттам да идем на езерата. Някой ни поведе натам, ала той познаваше толкова пътя, колкото и всички останали.
През целия ден се лутахме из стръмнините, додето привечер най-сетне съзряхме долу в ниското под нас някакво езеро, синеещо като дъното на котел сред високите канари. И макар това езеро да нямаше нищо общо със търсените езера, решихме да се приютим на брега му, понеже вече мръкваше.
Едва бяхме наклали огън, когато вятърът зафуча, над нас се разнесе грохотът на бурята. От почернялото надвиснало небе рукна пороен дъжд. Нямаше никаква възможност да се скрием от бурята. Наоколо се простираха само ниски хвойнови храсти. Струите на дъжда, гъсти и тежки, връхлитаха отгоре. Над скалистите зъбери с оглушителен трясък святкаха и гаснеха мълнии.
Приятелите на баща ми се опитваха да направят нещо като палатка с един брезент. Опъваха го върху храсталака и по едно време изглежда, че успяха, защото ме навряха отдолу, макар че за мене това нямаше никакво значение. Носех се из мътните горещи въртопи на треската.
Тоя път треската ме бе съборила малко по-грубо, вероятно удвоена от простудата, и аз само като в мъгла усещах боричкането на хората с тежкото платнище, което непрекъснато се пълнеше с вода и което бурята искаше да изтръгне от ръцете им. Наоколо илюминацията продължаваше с пълна сила, а скалите над главите ни се къртеха и търкаляха с трясък надолу. Те се пукаха от смяната на температурата или от грохота на мълниите.
Треската ме носеше и въртеше, увличаше все по-дълбоко в тъмните си въртопи и аз се сещах посред бълнуването, че сега вече сигурно няма да мога да изплувам. Татко ме бе учил, че трябва да прогонвам тия тръпки на самосъжалението.
Накрая усетих, че всичко около мен потъмнява и навярно вече потъвам в най-дълбокото и навярно завинаги…..
Дойдох на себе си с онова чувство на спокойствие и умора, с което се връщаме, ако не сме прекрачили последния праг. През затворените си клепачи усещах нещо светло и топло. Открехнах ги едва-едва. Зазоряваше се. Бурята бе отминала. И върху фона на тъмносиньото утринно небе се издигаше високият и странно бял пламък на накладения огън. Може би бях съвсем изплувал от бълнуването и разтворих клепачите си. „Ще се живее“ – помислих си радостно и ме заля светлина.

Френски ентомолози са забелязали, че граховата листна въшка е способна да използва слънчевата светлина за производство на енергия по подобен начин, като растенията по време на фотосинтеза.
През 2010 г. установили, че листните въшки са в състояние да произвеждат каротеноиди – пигменти, които са от жизнено значение за много животни.
От тези съединения, зависи работата на имунната система и изработването на множество витамини. Такива изработват само растенията, гъбите и бактериите, но при животните тези вещества се получават от храната.
Листни въшки са в състояние да променят цвета си в зависимост от пролетните условия. При по-студени условия потомство на листни въшки е в зелено, а когато температурата се върне отново до оптималните си стойности – около 22 градуса – в колонията започва да доминира жълти и оранжеви екземпляри, както и ограничени настройки в бяло.
При зелените листни въшки е регистрирано най-високата концентрация на каротиноиди и неочаквано производство на много АТФ. На светли  насекомите происвеждат повече АТФ, отколкото на тъмно.
Това наподобава на работата на архаична фотосинтезираща система.
Изследователите смятат, че насекомите използват фотосинтезата като допълнителен източник на енергия, в случай на недостиг на ресурси или при оцеляване по време на миграция от едно растение на друго.

Научен екип от израелски учени от института „Вайцман“ е разработил камера, за елиминиране на разсеяна светлина, пропускаща я през устройство, наречено пространствен светлинен модулатор. Използвайки различните фази на всяка вълна, камерата може да извлече сравнително ясна картина на това, което е в ъгъла или от другата страна на обект.
Основното ограничение, за съжаление, е разсейването на светлината. Поради това, камерата може да работи само с предмети пропускащи светлина, като лед или кожа.
Изследователите заявяват, че възможността за създаване на изображения на нееднородни медии е изключително ценно в много области, вариращи от астрономически наблюдения в турбулентна атмосфера до създаване на микроскопични изображения от плътна тъкан. Те добавят, че камерата може да се използва в „по-земни“ цели, като наблюдение на мъгливи пейзажи или за по-добро изобразяване на обекти по време на проливен дъжд.