Един китайски император оглавил войската си и тръгнал да усмирява въстание в една от своите провинции. Той се заклел да унищожи всички свои врагове. Когато стъпил на границата на метежната провинция, населението го срещнало добродушно и с почести.
Сановниците очаквали незабавна заповед за избиване на подбудителите на бунта, но много се изненадали, когато видели как меко се отнесъл той с тях. Един от министрите попитал императорът:
– Защо не посякохте виновните, както се клехте, а ги помилвахте?
– Дадох клетва да унищожа враговете си, – казал императорът, – а това и направих, аз нямам повече врагове. Даже тези, които трябваше да посеча, вече не са врагове, а мои приятели, а приятелите си трябва да помилвам.
Не постъпва ли така и Бог? Въпреки, че грешниците са против Бога, Той не им е враг. Той иска да спаси грешниците, а не да ги погуби, да ги помилва, а не да ги унищожи.
„Представете си една искра, – казал Йоан Златоуст – паднала в морето: може ли тя да остане цяла или от тук отново да се появи? Както е искрата спрямо морето, така е и порока спрямо чевоколюбивия Бог, и то не по-същия начин, а много по-малко. Морето  е голямо, но има граници, а Божието човеколюбие няма граници.“