Вальо се прибра в къщи, за да вечеря със сина си Дечко. Той гледаше поне вечер да бъде със него. Жена му бе починала при катастрофа преди две години и сега не искаше синът му да се чувства самотен.
Докато ядяха агнешките котлети, Дечко разказваше на баща си за учителят си по английски език:
– Той е млад мъж, но има белодробно заболяване. За това не са го взели и в армията. Но не спира да приказва, как иска да излезе срещу неприятеля и да се бие с него. Но аз не му вярвам?
– Смятам, че е искрен, – каза Вальо. – просто се чувства виновен.
Дечко бе готов да спори с баща си. Той бе в такава възраст, когато децата обичат да оборват твърденията на другите.
– Виновен, че не са го взели в армията? – попита недоверчиво Дечко. – Вината не е негова.
– Може би не го осъзнава, – подчерта Вальо.
– Как така? – Дечко беше лапнал празната вилица и изненадано гледаше баща си.
– Когато си направил нещо лошо и знаеш, че то не е добро, ти се чувстваш зле. Това е осъзната вина. Вашият учител по английски език не е направил нищо лошо, но се чувства зле и не знае защо е така. Това е неосъзната вина. Приказките, че иска да се бие, му помагат да се чувства по-добре.
– О, – отвърна Дечко съчувствено.
Вальо потупа сина си по рамото и му се усмихна съучастнически, все едно му каза: „Има още много да учиш“.
