Есента с мощна крачка нахлу в ежедневието ни. Вятърът по цял ден гони и събира намръщени сиви облаци, готови всеки миг да се сбият. А стане ли това хвърчат искри, раздиращи небето и се изливат потоци сълзи от не успелите да се наложат в боя.
Листата постепенно се отказват от пъстрата си премяна и навличат нови жълти, червени и кафяви роби, навяващи тиха тъга по отминалото буйно лято.
Учителят по рисуване крачеше по мокрия паваж и поглъщаше всеки нюанс на промяната наоколо. Така в него се зароди желание да прикани днес учениците да нарисуват есента, такава каквато я виждат. Той ускори крачка и радостно влезе в клас.
Думите му бяха изпълнени с нежността и омаята, изпълнили сърцето му от докосването на есента. Учениците наведоха глави, съсредоточиха се в белите листове пред тях, а след минута десетки ръце отразяваха с четки и бои новото чудо сътворено в природата, наречено есен.
Едно момче тихо седеше на последния чин. То дълго време не посягаше към боите и четката, а съзерцаваше главите на съучениците си. Изведнъж нервно взе четката и с плавни движения, започна навярно да изписва нещо красиво с цветовете пред него.
В края на урока, то подаде рисунката на учителя, а там „подутинки“, приличащи на тракийски гробници, се мъдреха на фона на залязващото слънце с имената на всичките му съученици.

Този малък мъж постоянно се въртеше и не даваше на никого мир и спокойствие. От устата му, като поток, се изливаха безброй въпроси.
Днес обикаляше неспокойно майка си, пляскаше с ръце, за да й привлече вниманието, нали трябваше да зададе поредния въпрос, който измъчваше малката му главица.
Накрая успя да улови погледа й и побърза с въпроса:
– Мамо, кои са ангелите?
Очакваше поредния упрек да млъкне, но за негова изненада майка му се усмихна и каза:
– Това са послушни деца, на които им израстват крила. Но има лоши и пакостливи сред тях, на които им растат рога на главата.
Малкият „любопитко“ притеснен от получената информация, щателно взе да изследва главата си. Накрая въздъхна с облекчение и каза:
– Ех…., още не са пораснали…..

В Константинопол живеел човек, който обичал бедните. По улицата след него винаги вървел бедняци, а той не отказвал на никого.
Веднъж го попитали:
– Защо сте толкова милостив?
И той им разказал следното:
– Бях на 10 години. В църквата чух свещеника да казва, че даващите на бедните, дават в ръцете на Исус. Тогава не повярвах, но вървях и размишлявах. Изведнъж на пътя видях просяк в дрипи, а над него образа на Христос. Един човек подаде хляб на просещия. В този момент, Спасителят протегна ръка, прие хляба и благослови милостивия човек. И до сега виждам лицето на Христос над главата на просещия и с любов бързам да дам според възможностите си.

Една жена отишла при магьосник да й помогне. Още невлязла, от вратата започнала да го моли:

– Върнете ми мъжа. Избяга с едно младо момиче. Имам три деца. Тежко ми е и не мога да се справя сама.

– Добре, дай 300 лева и ще ти върна мъжа.

След няколко дни жената отново дошла при магьосника. Лицето й било потъмняло. Цялата била раздърпана. Ръцете й треперели, а в очите й се четял ужас.

– Какво, мъжът ви не се ли върна? – попитал я магьосникът.

– Върна се! Само че първият, който погребах преди 10 години.

Внезапно в коридора се разнесе детски плач. Бързо последва едно: „Шшшшшт“ – вероятно майката се беше намесила в момента. Тодор също го чу.

– Това дете ми напомня за нещо, – рече той – което мъдреците са ни учили. Когато бебето се ражда, ръцете му са стиснати. Ето така.

Той сви ръцете си в юмрук.

– Защо? Защото бебето не знае нищо по-добро от това, да грабне всичко. Целия свят е негов. Но когато човек остарее и умира, какво прави? Отваря си ръцете. Защо? Защото си е научил урока.

Младежът слушащ до сега дългото поучение, изведнъж трепна и попита:

– Какъв урок?

Тодор се взря в очите му, сякаш го питаше: „Още ли не си разбрал?“ Махна с ръка и продължи:

– Не можеш да вземеш нищо на оня свят със себе си.