Веднъж се събрали множество притчи заедно, както става обикновено при хората и започнали да си говорят. Всяка разказвала за себе си, а останалите слушали и се радвали на мъдростта й. Само една от тях седяла в ъгъла и тъжно се усмихвала. Всички притчи се изказали, но тя дума не промълвила. Нейните съседки я попитали:

– Защо мълчиш и нищо не казваш?

– Нима не ти хареса всичко, което чу?

– Какво ще ни разкажеш?

Тъжната притча отговорила:

– Мога ли да да ви попитам нещо?

– Разбира се! Питай! – зашумели всички притчи.

– Чуха ли ви хората, а какво казаха след това?

– Хвалиха ..

– Възхищаваха се…

– Радваха се…

– Поклащаха глави…

– Усмихваха се….

– Казваха: „Истина е”.

Още дълго притчите описвали реакциите на хората. Когато всички замълчали тя казала:

– Хубаво е, че са останали доволни от вас. Хубаво е, че са ви разбрали, оценили са мъдростта  и истината  изразена от вас. След това те започнаха ли да се държат по различен начин или останаха такива, каквито са били?

Отговорът бил дружно мълчание.

– Ето, за това съм тъжна притча.