Социалистическият революционер Юмжагийн Цедембал поискал да спаси Монголия от сифилиса през 1929 – 1930 г и отишъл при Сталин.

– Медицината не помага, не знам какво да правя.

Сталин го попитал:

– В основата на всяко зло стои човекът, нима не си го разбрал до сега?

– Да, ламите, те първи опитват всяка жена, така е в нашата религия. Един заразява всички.

– Измисли някакъв повод и ги събери, а след това ги разстреляй. Има човек има проблем.

– Правилно! Ако си в пустинята и те ухапе отровен паяк, когато вземеш да режещ, изрязваш и живо месо.

Жестокият принцип на Сталин „Няма човек, няма проблем“ май в този случай щеше да свърши работа.

Още от началото на годината Дамян каза на майка си:

– Мамо, моля те, давай ми по два сандвича.

Моника изобщо не попита сина си, защо иска това, а продължи всеки ден да му приготвя двойна порция.

Тя си мислеше:

„Хубаво е, че синът ми има такъв апетит“.

Но веднъж не се сдържа и го попита:

– Миличък, ще ти стигне ли това?

– Това е за едно друго момче. То нищо не си носи за обяд. Изглежда в къщи нямат пари.

Моника бе изненадана и трогната от отзивчивостта на Дамян.

Оказа се, че семейството на това момче има големи затруднения. Майка сама възпитаваше сина си, но бе останала без работа и двамата едва свързваха двата края.

Известно време им се наложило да спят в колата и да се мият в обществените тоалетни.

Моника повече не попита за нищо сина си. Тя всеки ден му приготвяше двоен обяд.

Веднъж директорът на сина ѝ позвъни на Моника и я извика в училището. Там тя се запозна с майката на момчето, за което приготвяше допълнителен обяд всеки ден. Тази жена бе узнала за постъпката на Дамян и със сълзи на очи бе дошла да каже:

– Зная, че сте хранили сина ми и съм ви много благодарна. Сега вече намерих работа.

Жената предложи пари на Моника, за тези многобройни безплатни обеди, но тя не ги взе.

Добрата постъпка на Дамян ѝ подсказа, че тя може да направи много повече. Заедно с други жени събра определена сума и с нея платиха обедите в училищния стол на ученици, които не можеха да си го позволят.

„Аз те обичам, сине, – бе написала Моника на една бележка, която бе пъхнала в обяда му, – Гордея се със теб! Продължавай да постъпваш така и за в бъдеще“.

За да промениш света, не е нужно да свеждаш планини, достатъчно е да помогнеш, на този, който е до теб.

Петър Николаев бе вложил всичките си пари в малък бизнес, който бе на крачка от проваляне.

При него работеше Антоанета или Тони, както всички я наричаха. Тя се грижеше за малък магазин, където изпълняваше всички функции, от отчет на стоките до почистване на магазина.

Тони бе бременна, а в къщи я чакаха двамата ѝ осем месечни близнаци. Бременната жена работеше на две места, за да изхранва семейството си, което едва свързваше двата края.

Нощно време тя доработеше като сервитьорка за няколко часа в един ресторант. Парите, които получаваше от двете места, едва стигаха за оцеляването на семейството ѝ.

Тони скоро щеше да излезе по майчинство. Николаев реши да ѝ помогне, за това я покани, на разговор в кабинета си.

– Много съм доволен от работата ви, – каза Николов, – за това реших да ви помогна. Ще наема още няколко човека в магазина, които да ви помагат, но на вас оставам директния контрол в него. Освен това ви увеличавам тройно заплатата, която сте получавали до сега при мен и ще ви изплащам шест месеца заплата малко преди и след като родите.

– Много ви благодаря, – каза развълнувано Тони.

Очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Това означава много за мен, – разплака се тя. – Да живея знаейки, че ще имам заплата и осен това сега, когато съм в такова положение, ще има помощ в магазина …. Много ви благодаря.

Николов кротко обясни:

– Това не е благотворителност, а грижа за предан и отговорен работник. Такива съвестни работници, като вас, Тони, трябва да се пазят. За това реших да се погрижа за вас и вашето здраве. Вие сте ценен работник за мен.

Това е един прекрасен пример, как предприемач трябва да цени своите служители, така че съвестните и отговорни работници да не се чувстват небрежно изхвърлени от местата си, когато не могат да бъдат на работните си места.

Тони след дълго скитане по улицата, реши да влезе в магазина. Той не бе голям магазин, но в него имаше голямо количество и разнообразни обувки за малки, големи, мъже, жени, деца, …

Тони бе бедно момче. Разкъсаните му маратонки, от които се подаваха пръстите на краката му, отдавна не бяха сваляни от краката му.

Той влезе уверено в магазина и отиде при една жена, която даваше информация за обувките на тези, които желаеха да си купят нови обувки.

– Извинете, къде могат да се купят най-евтините маратонки? – попита Тони.

Жената му посочи с ръка щанда.

Изведнъж тя спря поглед върху краката на момчето и неусетно леко изсвири с устни.

„Как може да ходи, с такива парцаливи маратонки?“ – помисли си тя.

След това се обърна към Тони, който още не бе поел към посоченото място:

– Тези обувки от първия ден на започване на училище ли ги носиш?

– Да, – плахо отговори Тони.

Момчето наведе очи, а след това продължи, сякаш се извиняваше, че маратонките му са такива:

– Ние в къщи сме четири деца. Татко почина. Мама изкарва  по малко пари, колкото да има за храна, но вечно сме гладни. Тези маратонки бяха първо на Васко, после на Диди, а сега са мои. Васко обича да играе футбол и бързо ги скъса. Те не бяха нови, но запазени. Бяха ги дали на мама за работата ѝ. После Диди ги довърши, като се правеше на барелина и стъпваше  с тях на пръсти. Сега са мои, макар и окъсани нацяло….

Когато жената го изслуша, тя му каза нежно:

– Избери си, които обувки искаш, аз ще ги платя.

Тони бе като зашеметен. Той не можеше да повярва, че такова чудо може да му се случи и то точно на него. Със зинала уста момчето гледаше великодушната жена и от страх не помръдваше, да не би чудото да се развали.

– Отиди и се избери обувки, хайде, – подкани го жената. – Но ми обещай, че ще се учиш отлично и в училище ще се държиш добре.

Момчето клатеше само глава в знак на съгласие.

Тони излезе от магазина щастлив и доволен, притискайки нежно до гърдите си кутията, в която лежаха неговите нови маратонки.

Да помагаш на хората е прекрасно. Нека не забравяме за тези около нас, които се нуждаят от нашата помощ.

В последно време учени от много университети са се заинтересували от създаването на различни биороботи

Новият 5 сантиметров биоробот е създаден с помощта на мускулите на морски охлюви. Според създателите, те са избрали мускулите на тези животни, защото са най-студено устойчиви и могат да се адаптират към значителни изменения на температурата и други условия.

Изобретателите са прикрепили всички крайници на робота към тялото, напечатано на 3D-принтер.

С помощта на външно електрическо поле, учените са в състояние да контролират биоробота, благодарение на  свиването и отпускането на неговите мускули. На първите тествания роботите са се движили със скорост 4 мм в минута.

Поради добрата адаптивност на новия биоробот учените са могли да измислят с полезна мисия цялата войска от такива устройства. Изследователите искат огромно количество от тях да ги отправят във водоемите, за провеждане на операции свързани с търсене.

Един от основните проблеми на традиционните роботи е липсата на гъвкавост, но използването на тези мускули осигурява най-доброто съотношение на полезна работа с теглото.

Заслужава да се отбележи, че учените са се опитали да създадат прост робот използвайки традиционни технологии, но в резултат на изследването се е установило, че използването на мускулите на морски охлюви повишава ефективността на роботите с повече от 1000 пъти.