Живял някога един човек, който много се страхувал от старостта. Колкото по-възрастен ставал толкова по-често с ужас си мислел: „Нима моето тяло ще стане хилаво и слабо с времето, няма да мога да мисля нормално и живота повече няма да ми доставя удоволствие?!“
Човекът внимателно следял всичко относно тялото си, правилно се хранел, правел редовно гимнастика, но страхът от старостта не го напускал.
Веднъж чул, че съществува град на мъдреците. Там хората били винаги млади, силни и умни. От тогава той за нищо друго не мислел, освен да открие този град. Много път изминал и всеки разпитвал за заветния град, но никой не бил чул за такова чудо.
И веднъж, когато бил съвсем отчаян, срещнал пътник, който му показал пътя.
– Не е трудно да намериш града на мъдреците, – казал му пътникът, – но е трудно да попаднеш в него. Стражата, стояща на вратата, не пуска вътре стари хора.
– Аз още не съм стар, – казал човекът и тръгнал по оказания му път.
След няколко дни той стигнал до града. Пред високите градски порти стражата разговаряла със стар побелял човек, а после го пуснали.
– Ако пускат такива старци, то и и мен ще пуснат, – зарадвал се човекът и ускорил крачка.
– Какво ти е нужно от нашия град? – попитал един от стражите нашия познайник, като заградил пътя към вратата.
– Казаха ми, че при вас може да се намери средство, чрез което всеки остава млад и се наслаждава на живота, – казал човекът.
– Махай се от тук с добро. На нас не ни е разрешено да пускаме старци, – отговорил пазачът.
– Какъв старец съм аз! – възмутил се човекът. – Преди мен пуснахте много по-стар човек от мен.
– На вид може да изглежда старец, – казал пазачът, – но ума и душата му са млади, а духа светъл. Този старец пише велика книга. В нашия град възрастта не се измерва с годините, а с младостта в душата и ума.
– Да, но той е два пъти по-стар от мен! Как може умът му да е млад?
– Ако човек се изгражда духовно, колкото повече остарява, толкова ума му става по-ясен, а душата млада. Иди си с мир, – казал пазачът и затворил вратата.

Веднъж свинята и кокошката видели по пътя да върви един изморен пътник.
Кокошката казала на свинята:
– Виж колко е изтощен! Да го нахраним ли с яйца и шунка?
Свинята казала:
– Да, но за теб това ще е дарение, а за мен жертвоприношение.

Един мъдрец и неговия ученик седели край вратата на своя град. Дошъл един пътник и ги попитал:

– Какви хора живеят в този град?

– А какви живеят там, от където идваш? – попитал мъдрецът.

– Мерзавци и крадци, злобни и развратени.

– И тук са такива, – казал мъдрецът.

След известно време дошъл друг пътник и той също попитал за хората в града.

– А какви са хората от там, където ти идваш?

– Прекрасни хора са, добри и отзивчиви, – отговорил пътникът.

– И тук ще намериш такива, – казал му мъдрецът.

– Защо каза на единият, че тук живеят негодяи, а на другия добри хора? – попитал ученика.

– Тук има добри и лоши хора, – казал мъдрецът. – Всеки намира това, което умее да търси.

Когато ми казват, да пиша, винаги се сещам за оня пътник, който обичал да пее във влака. Той не искал да знае дали на другите им се иска да го слушат. Нито дали може да пее. Той си пеел.
Да пишеш и да печатиш, за това се иска не само смелост, а нещо много повече нахалство. Отгде вземаш увереността, че другите, които четат, не знаят, не мислят, не чувстват много повече от теб?
Добре, ти си написал книга? Но знаеш ли, че това е съвсем малко нещо? Трябва дълго да търсиш и някой, който да ти я напечати. След туй трябва да тръгнеш по редакциите, да ги молиш да я издадат. Необходим е поне един благоприятен отзив, а трябва да намериш място и за него. След туй да се луташ по разни учреждения с молба да откупят някой екземпляр… Ако след това все още ли продължаваш да мислиш, че твориш изкуство ела да те поздравя за непобедимия ти оптимизъм и да те прегърна, съжалявайки те от душа…
Литературата има много общо с търговията. И там са различни браншове и често се минава от един в друг. И там успехът ти зависи не от онова, което имаш в магазина си, а от умението ти да го пласираш. И там някои имат голям и незаслужен кредит, а други не дотолкова, но не ги приемат.
Особено интересни са групичките пишещи, които взаимно се издигат. На търговски език това се нарича издаване на един другиму икономически полици. С тази разлика само, че в литературата няма нарочени фалити. Напротив, там нищо не е в състояние да убеди някой, че е фалирал, освен ако му се гарантира  пенсия….
Блазе на тия, които пишат с радост и за удоволствие.
Понякога си мисля, че да пишеш не е нищо друго освен една опасна форма на преждевременна старческа бъбривост.
Фактът, че ужасно голям брой хора пишат, е достатъчен, за да те откаже съвсем да пишеш. Повечето пишат поради честолюбие. Но има хора, които поради много по-голямо честолюбие не пишат…
Трябва да е доста неприятно да се препитаваш от писане. Да гледаш как всеки ден твоите съкровени блянове се превръщат в… агнешка яхния или гювеч със зеленчуци!
Поетът напомня съпругата, свикнеш ли да го четеш и няма друг, почваш да му се наслаждаваш.
Да пишеш и печатиш, каквото и да е, е  просто едно насилие. Защото веднъж напечатиш ли го — все ще се намери някой, който, ще не ще, ще го прочете, без да е виновен за това. И ти съвсем не знаеш при това дали ще се възхити, или ще те наругае….
Днес още ли казват с любов и почит „библиотека“? А мене ме е страх от нея. Защото каквито  и глупости да са написани, всичко отива там и става общо достояние завинаги. Дори днес да не изглежда глупост, все някой някога, ще ги намери, ще ги чете и ще се смее и срамува за тебе. Нима не ви е отсега срам от оня, който някога ще се срамува за вас?
Когато навляза в голяма гора, с неописуема красота, с издигащи се към небето борове, рошави буки, гиздави елхи, натруфени като млади невести, все си мисля: „Дали тая неповторима хубост трябва да се жертва, за да се прави хартия. И дали не е по-добре да се отсечат само тънички клонки и с тях да се понатупат овреме младите, които са почувствали желание да пишат, за да не съжаляват по-късно?“

Една жена пътувала. По пътя намерила скъпоценен камък в потока.
На другия ден срещнала пътник, които молел за храна. Жената отворила торбата си, за да му даде храна. Пътника видял вътре скъпоценния камък и помолил жената да му го даде. Жената веднага дала камъка, без да се колебае.
Пътникът продължил пътя си не вярвайки на такъв късмет. Той разбирал, че стойността на този камък била толкова голяма, че ако го продаде, може безгрижно да живее до края на живота си.
Въпреки това, след няколко дни той настигнал жената и казал:
– Много мислих върху стойността на камъка и реших да се върна при вас с надеждата, че мога да получа от вас нещо много по-ценно. Споделете с мен и ме научете, какво ви накара да дадете този скъпоценен камък на един непознат, без колебание.