Приятелите на Павел Третяков го наричаха „архимандрита“. Причината за този прякор бе интересна. Павел избягваше да се среща с жени по всякакъв възможен начин и дори не мислеше да създаде свое собствено семейство.

Майка му бе напълно доволна от това, защото цялата любов на сина ѝ принадлежеше.

Съвсем неочаквано в Италия Павел видя Вера Мамонтова в една от пиесите, в която играеше и се влюби в нея. Двамата се запознаха.

В Москва Павел започна редовно да посещава къщата на Вера.

Две години Третяков не смееше да обясни чувствата си към Вера, но почти всяка вечер прекарваше у Мамонтови.

Всички в този дом очакваха с нетърпение по-решителни действия от страна на Павел.

Една вечер Третяков се обърна към възлюбената си:

– Госпожице, ще ви задам един въпрос, на който трябва ми да отговорите откровено – и моментално Павел се изчерви.

Лицето на Вера също се обагри в червено.

Всички наоколо тръпнеха от очакване. Някой съвсем тихо, едва чуто каза:

– Най-после.

Павел погледна Вера смутено, след което бавно и притеснено попита:

– Искате ли да живеете с майка ми или би било по-приятно за вас да живеем сами?

Наоколо леко се усмихнаха. Очакваха обяснение, но то излезе някак по-различно.

– Е, по-добре така, – казаха си те, – отколкото нищо.

Не след дълго бе извършено бракосъчетанието. Вера избра да живее в жилище отделно от майката на Павел, която бе настанена в друг дом. Като добросъвестен син Третяков посещаваше майка си всеки ден, но не вечер, а сутрин.

Трябва да се отбележи, че Павел имаше невероятен късмет с избраницата си. Вера прие увлечението на мъжа си по живописта, предаността му към галерията и неприязънта му към светските събития.

На двамата им се родиха шест прекрасни деца.

След години, когато Вера се парализира Павел призна:

– През целия си живот не можех да реша кое е по-скъпо за мен – галерията или тя. Сега виждам, че тя ми е по-скъпа.

През декември 1898 г. Павел Третяков почина, няколко месеца по-късно Вера го последва.

Веднъж Безумието покани приятелите си на чай. Всички дойдоха. Беше забавно. Пяха, скачаха и танцуваха.

След като изядоха тортата Безумието предложи:

– Хайде да играем на криеница. Ще броя до 20, а вие се крийте. Първият, който намеря, ще застане на моето място и т.н.

Всички се съгласиха освен Страхът и Мързелът.

– Едно, две, три, …. – започна да брои Безумието.

Паниката се скри на първото място, което ѝ попадна. Радостта изтича в градината. Тъгата заплака, като си мислеше колко е безпомощна в живота.

Завистта се прилепи към Ликуването и се скри зад една висока скала.

Безумието привършваше с броенето. Отчаянието загуби надежда, че може да се скрие някъде.

– Двадесет, – изкрещя Безумието. – Тръгвам да ви търся.

Любопитството бе намерено първо, защото надникна от скривалището си, за да види, кой пръв ще бъде открит.

Безумието видя Съмнението висящо на оградата, чудейки се от коя страна да ѝ застане.

Всички бяха намерени. Тогава Любопитството попита:

– А къде е Любовта?

Започнаха да я търсят.

Безумието тичаше напред и назад, докато попадна в една градина с рози. Нещо шумолеше в храстите.

Безумието внимателно раздалечи стеблата на цветята и чу вик.

– О, оооооооо ….!

Това беше Любовта. Тръните бяха извадили очите ѝ.

Безумието побърза да се добере до нея. Когато стигна до Любовта, падна на колене и започна да се моли:

– Прости ми. Позволи ми да остана завинаги с теб.

Любовта се съгласи.

Оттогава сляпата Любов и Безумието вървят заедно.

Семейството се премести в големия град и на Диди ѝ предстоеше да постъпи в ново училище. Тя бе израснала в малко селище и имаше много приятели, но тук не познаваше никого.

Когато се върна от училище, баща ѝ я попита:

– Как мина първият ден в новото училище?

Диди се разплака:
– Почти никой не ми обърна внимание. Чувствах се много самотна. В класа имаше група момичета към, които исках да се присъединя.

– И какво смелост ли не ти достигна? – попита бащата, знаейки колко общителна е дъщеря му.

– Когато Мими ме покани на рождения си ден, Зорка каза, че не ме харесва.

– Изглежда това момиче ти е завиждало, – отбеляза майка ѝ.

– О, – възкликна Диди, – тя е толкова красива. За какво може да ми завиди?

– Майка ти просто така предполага, – обади се баща ѝ.

– А може би ……. – Диди се замисли, – когато учителката по пеене каза, че пея много хубаво, Зорка изсъска и побледня.

– Трябва да дадеш възможност на съучениците си да разберат колко си прекрасна и весела, – посъветва я баща ѝ.

– Нека те опознаят по-добре, – добави майка ѝ.

– Добре ще опитам.

Диди спря да търси съчувствие от кръга на Зорка. Тя просто бе себе си. Успокои се и се отпусна.

Много скоро тя имаше свой приятелски кръг от момичета и момчета.

След няколко години Диди и Зорка постъпиха в един и същи колеж и Диди бе избрана за отговорник на групата им.

Тогава нещо се прекърши в Зорка. Тя се приближи към Диди и кротко попита:

– Искаш ли да станем приятелки?

– Това би било страхотно!

Диди спечели, защото се постара да остане добър човек, независимо от обстоятелствата.

Хубавото е, че Зорка осъзна грешката си и двете се сприятелиха.

Степан беше весел човек, но неизвестна болест го постави в инвалидна количка.

Въпреки положението си, той обичаше да се шегува. Много рядко можеш да го видиш тъжен.

Хората се чудеха:

– Виж в какво състояние е, а все се усмихва и е радостен.

Един ден го посети приятелят му Иван и го завари лежащ на пода.

Степан беше паднал от инвалидния стол и бе счупил ръцете си.

Здравословното му състояние не позволявало даже да вика, за да потърси помощ.

Иван изненадано го гледаше, защото независимо от силната болка бе радостен и се смееше.

Когато отново бе вдигнат и настанен в инвалидния стол, Степан обясни, на смаяния си приятел:

– От сутринта ме мъчеше лошо предчувствие. И аз си мислех, че това може да е за нашата страна и с народа ни може да се случи някое нещастие.

– Да ни пази Бог от такова нещо, – промълви притеснено Иван.

– А то …. всичко на всичко, – засмя се добродушно Степан, – се случи това малко недоразумение ….

Делян, който бе само на две години, бе само с майка си в къщи. Тази сутрин тя отново го сложи във ваната и го наблюдаваше от страни.

– Мамо, мога ли да си поиграя с корабчето, което вчера татко ми подари?

– Да, – каза майката.

Дялан добре се забавляваше във ваната. Крещеше и се смееше.

Майка сънливо отпиваше от кафето си. След това се зае със спиралата.

Делян каза нещо за играчката си, но майка му съсредоточена в грима си, отвърна:

– О, да, това е страхотна лодка …

Делян бързо я поправи:

– Това е кораб.

– Да, точно така, – съгласи се майката, без да осъзнава разликата между двата плавателни съда.

Няколко минути по-късно Делян нещо пак бърбореше за играчката си. Майка му мислейки за съвсем други неща каза:

– Хммм … да, това е хубава лодка.

– Разбери, това е кораб, – недоволно я погледна Делян.

Майка му се оглеждаше старателно в огледалото и само промълви:
– О, да, така е.

Делян възторжено наблюдаваше плаващата си играчка и я награди със всичките похвали, за които се сещаше.

Майка му разсеяно реагира:

– Това е страхотна лодка …

Този път Делян изкрещя:

– Мамо!

Тя се обърна бързо и видя сина си да държи играчката, гледайки я разочаровано:

– Мамо, можеше ли да кажеш кораб?

Това не бе кой знае какъв сблъсък, но като си помисли човек, колко огнени бури предизвиква само с няколко думи.

Неправилно казаните слова водеха до война на две и повече държави, двойките се развеждаха, приятели се разделяха, ….

Езикът е оръжие, не може да се отрече. Небрежна или не на място казана дума може да предизвика виртуален пожар.

Чрез нашата реч можем да съсипем взаимоотношенията си с другите, да превърнем хармонията в хаос, да хвърлим кал върху репутацията на приятел, да обърнем всичко в дим и пепел край нас. Това е страшно.

Думите ми могат да бъдат суетни, дразнещи, прибързани, непочтени, неискрени, горди и злонамерени, а могат да бъдат и скромни, полезни, искрени, уважителни, смирени и мили.

Може да не успеете да укротите перфектно езика си, но е необходимо да подбирам думите си. Решението да запазите сърцето си, ще ви попречи чрез думи безразсъдно да раздухвате пламналия огън.

Вие сте съдът и езикът ви е острието, което регулира посоката ви. Можете ли да кажете на езика си стоп, до тук беше всичко?!