Васко все още бе дете, но обичаше да кара колело с приятелите си.

Неговото колело нямаше допълнителни екстри, както днешните велосипеди. То имаше само една предавка, а за двигател служеха собствените крака на велосипедиста.

Селището, в което живееше не се славеше с равни улици. Те ту се изкачваха ту слизаха надолу. За това Васил трябваше много да върти, особено по нанагорнището.

Той не се стряскаше, когато виждаше, че пътя стръмно се изкачва нагоре, а натискаше здраво педалите. За да запази инерцията кривеше наляво и надясно, но след доста напъни стигаше върха.

Ще попитате:

– Защо бе толкова упорит в това? Нима не му е идвало до гуша всичко това? Защо не се е отказвал?

Защото спускането бе толкова приятно, че всяка капка изразходвана енергия си заслужаваше удоволствието.

Така е и в живота. Човек се стреми към нещо. Е, разбира се това не е толкова лесно, изисква се усилена работа, продължително време и сериозна дисциплина.

Да си постоянен не е приятно понякога, но е важно. Всеки, който е готов да плати цената, накрая печели.

Освен това, Бог се наслаждава в прехода с теб. Той не те оставя сам. Накрая се радва, защото си останал верен докрай.

Продължавай, бъди дисциплиниран и работи усърдно, това ще промени живота ти към по-добро.

Беше непоносимо горещо. Едва се дишаше. Борис и Евгени бяха седнали на пейката под старата липа и там се чувстваха много добре.

– Как си мислиш да избегнеш Бога? – попита Борис. – По какъв начин ще се оправдаеш пред Него, когато Го видиш с очите си?

– Ще Му кажа, че нищо не знам за Него. Просто ще се престоря на безразличен към Него.

Борис започна да се превива от смях:

– Представяш ли си Ford Motor Company да не признае Хенрих Форд, Microsoft да се отнесе спрямо Бил Гейтс по същия начин или американците да кажат, че не знаят кой е Джордж Вашингтон. Така би изглеждал и ти, когато не признаваш своя Създател.

– Е, аз не казвам, че Исус не е съществувал, – възрази Евгени.

– Повечето от хората не го познават такъв, какъвто е.

– Добре де, – смънка Евгени, – Христос е бил добър човек и пророк ….

– Да, света говори за еволюцията, като начало на всичко съществуващо, – възмутено подскочи Борис, – но светът не признава Исус Христос такъв, какъвто е в действителност.

– И какъв е в действителност? – начумерено попита Евгени.

– Бог въплътен в човешка плът, заместил ни в наказанието за нашите грехове…..

Евгени махна с ръка.

– Говориш винаги едно и също.

– Но това е истината и който не я приеме погива, – наблегна силно на думите си Борис.

– Добре, добре, – примирено поклати глава Евгени, – за това друг път ще ми говориш. Стига.

Такива разговори между двамата приятели не водеха до победен край за Борис, но той все още се надяваше, че Евгени да отвори очите си и ще разбере нещата, както трябва.

Владо дълго време бе без работа. Това го притесняваше и силно гнетеше.

Днес бе радостен ден за него. Посети го един от приятелите му Павел и му съобщи радостна вест:

– В новото звено набират хора. Иди и кандидатствай.

Владо веднага се насочи натам. Подадоха му списък с правила. В него се засягаха въпроси относно алкохола, пушенето и някои забавления.

Той го прочете и повдигна рамене.

Интервюиращия го наблегна:

– Очакваме християнско поведение от нашите служители.

„Преди да последвам Господа, не съм правел такива неща, нищо че не съм бил християнин, – помисли се Владо. – Интересно защо няма списък, в който се забранява да бъдеш арогантен, безчувствен, суров, прекалено критичен, ….?“

По- късно, когато споделяше с Павел как е минало интервюто Владо отбеляза:

– Да следваш Исус, не означава да спазваш списък с правила.

– И все пак ние ги спазваме, – каза Павел.

– Това е друг вид качество на живот, което не може да се измери количествено, – удари с длан крака си Владо. – Християните са смирени. Съчувствени към страданието на другите. Копнеят за доброто. Милостиви са към тези, които се борят с провалите си. Те са добри към тези, които злоупотребяват с тях. Отговарят на злото с добро. Те са благословени и щастливи. Но това не става с правила или забрани.

– Да, – съгласи се Павел, – с това привличат другите и те идват при Исус.

– Никой от нас не е естествено беден по дух, скърбящ и жаден за правда, кротък и милостив, с чисто сърце, миротворец, – разгорещи се Владо. – Такъв начин на живот идва само от Божията благодат и може да се приложи от тези, в които живее Божия Дух. Бог променя живота ни, сами не може да направим това, колкото и да се ограничаваме и изпълняваме някакви измислени от нас правила.

Денис имаше прекрасен баща. За него татко му бе непобедимият супер герой. Такъв родител рядко се среща.

Баща му го научи да кара зимни кънки. Той бе много търпелив и грижовен с малчугана.

Другите татковци понякога се сбиваха, но неговия никога. Четеше му приказки и му пееше песни за лека нощ.

Ако Денис се изпуснеше в гащите, баща му не се караше.

Веднъж малкото момче ритна топката така, че счупи прозореца на съседа, но неговия татко не се разкрещя, както правеха всички останали.

За малчугана баща му бе:

– Истински мъж.

За сръчността му и умението да се разбира с хората, хвалеха баща му, а Денис приемаше одобрението така все едно бе отправено към него.

Докато беше малък бащински бе поучаван:

– Можеш да станеш, какъвто искаш, само не обратен.

Денис порасна, а наставленията продължаваха:

– Хомосексуализма е оръжие за масово унищожаване. Той не е естествен. Ако всички станеха такива, човечеството бързо ще изчезне.

Когато по телевизията даваха репортажи за гей парадите бащата на Денис клатеше загрижено глава:

– Това не е нова сексуална ориентация, а мода. Били малцинство, глупости. Ами на тези паради малко ли са тези, които излизат?

Денис бе вече младеж. Той дружеше с Ганчо още от малък.

Една вечер Денис минаваше през парка и чу тих шепот и …… въздишки. Любопитството му надделя и той надникна зад храстите.

Денис се отдръпна като попарен. Неговият най-добър приятел се целуваше с Цецо от другата махала.

Отвратен, той си тръгна. Срамуваше се заради приятеля си. Беше разочарован.

– И да не ми каже, – възмущаваше се Денис.- Сигурно защото е чул какво казва баща ми за такива ….

Болката бе голяма. Те бях приятели от деца. Заедно са правели пакости и какво ли не. Споделяха всичко помежду си, а сега …..

Бе страшна жега . Едва се дишаше. Но на Данчо не му бе до това. Той бе леко разочарован от себе си. Бе изпаднал в трудно положение, а му се искаше да постъпи правилно.

Жельо видя омърлушената физиономия на Данчо и го приближи.

– Жегата ли те мори?

– Не, – неохотно отвърна Данчо.

Жельо го погледна настойчиво. Данчо нямаше начин да се измъкне, добре познаваше приятеля си, за това му разказа всичко. Изля цялата си болка и мъка.

– Преди да се предадеш, знай, че ти си много по-значим, отколкото си мислиш.

Данчо тъжно се усмихна.

– Представи си, че държиш банкнота от сто лева….., – каза Жельо.

– И какво общо има това с моя случай, – прекъсна го нервно Данчо.

Жельо продължи без да се обижда, че приятелят му се е разбързал:

– Министерството на финансите е постановило, че нейната стойност сто лева.

– И? – Данчо нетърпеливо повиши глас.

– С нея ти купуваш продукти. Тази банкнота попада в ръцете на човек, който я използва за подкуп в престъпна сделка. След това тя попада в джоба на наркотрафикант, а после при проститутка. Най-накрая тази банкнота попада отново при теб. Нейната стойност, независимо през какви ръце е минала, си остава сто лева.

– Е? – раздразнението на Данчо нарастваше.

– Колкото и силна болка да преживяваш или загуба, ти оставаш такъв, какъвто те е сътворил Бог.

– Дори и да падна?

– Тогава ще потърсиш Божията помощ и ще продължиш напред. Разбери, ти ще се справиш много по добре със ситуацията, когато си със Господа.