Петър и най-добрият му приятел Асен отидоха на рождения ден на съученикът им Симо.

Когато майката на Симо видя Асен, тя отказа да го пусне вътре под предлог:

– Няма достатъчно столове.

Петър предложи:

– Аз ще седна на земята, а Асен ще заеме моето място.

– Не става, – отказа майката.

Защо Асен не бе допуснат до празника? Защото бе циганче.

Петър остави подаръците на вратата и се върна у дома с Асен. Това, че приятелят му бе отхвърлен, изгаряше сърцето му.

След години Петър стана учител. Той винаги слагаше в класната стая един празен стол.

Когато учениците го питаха:

– За кого е този стол?

Петър отговаряше:

– Той ми напомня, че в класната стая трябва да има място за всеки.

Милена бе поканена от приятеля си Драгой на вечеря в близкия ресторант, но там възмутена от кавалера си избяга.

И защо се случи всичко това?

Когато дойде сервитьорът, той им предложи:

– Ако желаете може да се прибави допълнително сирене към ордьовъра, но трябва да доплатите за него по три лева.

– Не благодаря, ще се въздържа от това сирене, прекалено е скъпо, – отговори Драгой.

Милена бе поразена от дребнавостта му.

А кавалера ѝ, без да усети настроението ѝ, продължи да коментира случая по следния начин:

– Животът стана твърде скъп …

Милена не искаше да слуша повече финансовите му оплаквания. За това тайно плати сметката и на двамата, а след това под предлог, че отива до тоалетната, бързо се изниза от ресторанта.

Когато Милена сподели с приятелката си Ема за инцидента, тя се опита да я успокои:

– Да откажеш да платиш допълнително сирене, не е престъпление. Освен това той е напълно прав, че животът наистина поскъпна. Може би наистина не е трябвало да повдигате темата за парите на срещата, но ако просто е бил притеснен и не е знаел за какво да говори?

– Е, добре …., въздъхна Милена, – ще му дам още един шанс.

Когато по-късно Драгой я попита:

– Защо избяга от ресторанта?

И тя сподели причината за изчезването си, Драгой се засмя и обеща:

– Ще внимавам повече да не разочаровам дамата си.

Насрочиха си нова среща.

Надявам се тя да е много по-романтична от първата.

Зимата закъсня, а това се оказа добър предлог за беседи на открито.

Ема, Тони, Ива, Стоян и Лило се възползваха от хладното, но не достатъчно студено време и се събраха в близкия парк.

– Знаете ли какво е казал Сенека? – Лило зададе поредния си от многобройните си въпроси.

– За какво? – в един глас попитаха Ема и Ива.

– За парите, – отговори Лило и малко се сконфузи, защото сам не се досети да даде допълнително пояснение.

Но после се окопити и добави:

– „Парите никога не са направили никого богат“.

– Глупаво е, да се смята, че човек е стабилен и здрав, само защото има много пари, – Тони реагира веднага.

– Освен това парите не носят трайно удовлетворение, – заяви Стоян, – особено за неща, които наистина имат значение.

– Има много неща, които не могат да се купят с никакви пари, – отбеляза Ива.

И групата започнаха да изброяват какво може и не може да се купи с пари:

– С пари могат да се купят лекарства, но не и здраве, – пръв бе Тони.

– Парите могат да купят храна, но не и апетит, – след него се обади Ема.

– С пари може да се купи легло, но не и сън, – важно подчерта Стоян.

– Ей, сънльо ти все за кревата си мислиш, – присмя му се Ива.

Лило въздъхна и каза тържествено:

– Парите могат да купят добър живот, но не и вечен.

А Тони наблегна:

– Само Бог е в състояние да ни снабди с „всичко в изобилие за наслада“.

С това бяха съгласни и петимата.

Всъщност ние не търсим тази борба, но тя сама ни се натрапва. Всеки би искал да има тих и спокоен живот.

Но къде е той? Кой го има?

Ние имаме един враг, който не ни оставя на спокойствие. Той е жесток и подъл и ни напада отвсякъде. Търси да открие слабото ни място и ни атакува там.

Ние не се борим срещу плът и кръв, а срещу невидимите духовни врагове. Врагът е безопасен, когато виждаш да те доближава, но невидимият се вмъква незабелязано. Той под благовиден предлог се старае да заеме макар и най-скромно място в сърцето ни.

Домогва се до семейството ни. Намира място и в църквата.

Разделя, скарва, руши, умее да представя нещата, които бързо преминават, като богатство, слава, наслади, в най-съблазнителни форми. Колко много от нас лесно се хващат за въдицата му.

За това не е чудно, че човек има вътрешни борби. Там е арената на решителната схватка.

От вън са страховете, които застрашават да ни разколебаят.

Животът ни не е лесен, но е много интересен.

Борбата е трудна и тежка, но е необходима. Армия, която не воюва се разлага.

В южната провинция Диарбекир са иззети последните 6 църкви и са били обявени за държавна собственост.

Администрацията на президента на Турция Реджеп Ердоган е завзела църковните имоти под предлог, че църковните сгради се нуждаят от реставрация след 10-те месеца гражданска война.

Били присвоени православни, католически и протестантски църкви, които са ценни културни, религиозни и исторически обекти. Възрастта на един от храмовете е от порядъка на 1700 години. Сега те са държавна собственост в страна, където 98 % от населението са мюсюлмани.

Решението за отчуждаването е издадено от Министерски съвет на страната на 25 март.

Трябва да се отбележи, че асирийски, арменски, халдейски и турските християни от тези църкви не са могли да присъстват на службите редовно през последните няколко години, поради сблъсъците на турските въоръжени сили с бунтовниците от Кюрдската работническа партия.

Решението на правителството за отчуждаване на тези имоти е предизвикало буря от възмущение в арменските, сирийски и халдейските общности, а редица църковни фондове се готвят да оспорят в съда действията на властите.

Правителството се оправдава и уверява, че не е имало религиозни мотиви, тъй като са били отчуждени и няколко джамии. Джамиите се финансират от държавата, а християнските църкви съществуват от частни дарение.

Ахмет Гувенер, пастор на протестантска църквата в Диарбекир, е уверен, че целта на отнемането на църква собственост, съвсем не е с цел опазването и възстановяването им. Той смята да подаде иск срещу действията на правителството от името на църквите. Ако турски съд отхвърли иска, той ще се обърне към Европейския съд по правата на човека.

Искът на църквите се подкрепя от асоциацията на адвокатите в Диарбекир, даже и от няколко местни служители.