– В какво се заключава работата на учителя? – попитал един човек.

– Да научи учениците си да се смеят, – съвсем сериозно отговорил учителят.

Веднъж пак по този повод казал:

– Ако човек може да се засмее при всяка ситуация, а понякога и да се присмее на самия себе си, ще успее по-леко да се пребори с трудностите в живота.

Налудувахме се до насита. Сложихме дърва в огъня. Насядахме около камината  и се разприказвахме. Отначало говорихме само за глупости и си подхвърляхме иронични забележки по един или друг повод. Говорихме за училището, тъпите даскали и неусетно стигнахме до плановете за бъдещето ни.
– Няма да чакам последните изпити, – сподели лекомислената Пепи. – Ще се омъжа по възможност най-скоро.
– Но за кого? – подметна шеговито Мартин.
Така разговорът ни се насочи към брака.
– Какви качества според вас трябва да притежава бъдещия съпруг и съпруга? – започна смело Весето.
Изведнъж всички се замислиха. Павел отговори почти веднага:
– Трябва да е вярна!
– Трябва да готви много хубава, – извика Огнян, който горкия само за ядене си мисли.
– Трябва да обича книгите и децата, – много тихо каза Станислава.
– Искам да ме обича вечно. – въздъхна замечтано Пепи.
– Искам да има здрав дух в здраво тяло и много пари в банката, – заключи Петър.
Докато обсъждахме качествата на идеалният съпруг и съвършената съпруга, Тони се люлееше на стола с обичайната си надменна усмивка. Когато дойде неговия ред заяви:
– Според мен тя трябва да танцува хубаво. Да умее да флиртува и да не ми прави сцени, ако реша да се позабавлявам с някоя друга.
– Какви идиотщини! – възмути се Павел. – Ако сега имаш такива възгледи, какво ли ще стане с теб когато остарееш?
– Ще стане още по-голям циник и егоист! – извика раздразнена Станислава.
Всички укориха Тони за възгледите му.
– Вие сте глупаци, – отсече надменно Тони. – Държите се като децата. Човек трябва да гледа на живота реалистично. Това не ви е неделно училище в църквата, повярвайте ми.
Та ние бяхме само на седемнадесет години, а после какво щеше да стане с нас.

Златистият ретривър Танер се родил сляп и имал епилептични припадъци. Заради непредвидимите припадъци нощно време семейството, където живеело кучето решили да го закарат в ветеринарна лечебница в Тулса, Оклахома, където почти сигурно го очаквала евтаназия.
Но всичко се променило, когато срещнал Блеър в клиниката. Уплашено куче, което прекарало повече от една година там, след като някой се опитал да го застреля.
Веднага след като двамата се срещнали в градината на клиниката между тях възникнала дружба. Благодарение на нея епилиптичните припадъци на Танер не ставали вече всяка нощ, а само един два пъти в месеца. От друга страна Блеър по-малко се плашел, защото се грижел за слепия си приятел. Той му бил не само приятел, но и водач.
Блеър водел Танер с повод и се грижел за него. Така сляпото куче се движело безопасно и се хранело добре.
Взаимното приятелство и грижата един за друг лекува.

Един мъдрец разказал на слушателите си един анекдот. Цялата аудитория избухнала в смях.
След няколко минути той им разказал пак същия анекдот. Само няколко души се усмихнали.
Мъдреца трети път им разказал същото, но сега никой не се засмял. Тогава старият човек се усмихнал и казал:
– Не можете да се смеете постоянно на една и съща шега тогава, защо плачете по един и същи повод постоянно?

– Учителю, – обадил се новопостъпилия ученик, – сърцето ми е изпълнено с любов към хората. Каква трябва да бъде следващата ми крачка?
Учителят помолил младежа да го придружи. И двамата се отправили към дома на един болен човек. След като поговорили с болният и семейството му, учителят обърнал внимание на един сандък, поставен в ъгъла на стаята.
– Какво има в този сандък? – попитал той.
– Дрехи, които моя дядо никога не е обличал, –  казало едно от момичетата в стаята. – Той смятал, че трябва да има много специален повод, за да ги облече. В резултат на това те гният в сандъка.
Когато излезли от дома, учителят казал на ученика:
– Запомни този сандък. Ако в сърцето си имаш съкровище, използвай го сега. В противен случай то ще се изгуби