Един от персийските царе, не помня точно кой от тях, обещавал голяма награда на онзи, който му измисли някакъв нов вид удоволствие.
Що се отнася до мен, достатъчни са ми и тези, които съществуват от падението на Адам насам, но лошото е, че и те не траят дълго.
Пълната със сладост чаша или се изплъзва от ръката ни, преди да утолим жаждата си, или божественият нектар, който се намира в нея, се превръща на оцет и тогава ние сами отдръпваме с погнуса устните си.
Обичаш ли, благородното вино на вярата, както наричаше религията мъдрият? Ако действително го обичаш, мразиш онези безсъвестни кръчмари, които подправят това дивно питие, като го смесват с вода, бои и разни отрови. И вместо божествен нектар, поднасят на зажаднелите уста някаква блудкава течност или някакво питие, от което ти се гади.
Само на тези кръчмари обяви война, следвайки завета на блажени Августин — „Наес tu irride, ut eis ridenda ас fugienda moendes.“ т. е. – „Така осмивай тези неща, че да поправиш това, което е смешно и отблъскващо в тях“.