Един ловец се заблудил в гората. Три дена той не срещнал никого. Нямало кой да го упъти на къде да върви. Изпаднал в отчание. Три дена нищо не бил ял. Постояно изпитвал страх от дивите животни. Не можел да спи. Качил се на едно дърво, защото се страхувал някой да не го нападне. В гората имало лъвове, змии и всякакви диви животни.

На четвъртия ден сутринта той видял да седи под дървото един човек. Много се зарадвал. Скочил от дървото, прегърнал човека и завикал:

– Каква радост!

Човекът също го прегърнал. Двамата били много радостни и щастливи. След това се попитали един друг:

– Защо си толкова радостен и щастлив?

Първият казал:

– Аз се заблудих и се надявах да срещна някого.

– Аз също се заблудих и се надявах да срещна някого. Но ако и двамата сме се заблудили, радоста ни е напразна. Стана така, че се заблудихме взаимно.

Бродел демон нетърпелив да вземе душата на някого. Преди да вземе душата му, демонът карал човека да изпадне в отчаяние. Това било обичайна практика.
Демонът видял едно момиче, което стояло и се усмихвало. Той пристъпил към него и го попитал:
– Защо се усмихваш?
– Щастлива съм с моя любим! Чакам го, той скоро ще дойде, – казало момичето.
Демонът махнал с ръка и разделил момичето от любимия й. Но то продължило да се усмихва.
Демонът се изненадал:
– Защо се усмихваш? Нали ви разделих?
Момичето отговорило:
– Ти ни раздели, но не взе щастливите ни спомени, за които му благодаря!
Демонът отново махнал с ръка и й отнел паметта, но момичето продължавало да се усмихва.
Демонът бил като зашеметен:
– Отнех ти паметта! Ти не знаеш коя си, не си спомняш любимите хора! Защо на лицето ти има усмивка?
Момичето казало:
– Не помня коя съм аз, не си спомням близките си….. Но аз мога да ги намеря и отново да се влюбя! Не е ли прекрасно това, да придобиеш нови чувства?
Демонът се ядосал:
– А, ясно, разбирам в какво се състои работата! Чувствата!
И той отнел възможността на момичето да чувства. Направил сърцето й хладно и безразлично, но момичето продължило да се усмихва.
– А сега какво? – изкрещял демона.
– Аз не чувствам нищо. Усмихвам се, защото никой вече не може да ми причини болка! – казало момичето
Демонът я погледнал, махнал с ръка и си тръгнал…. При момичето дошъл любимия й и я прегърнал.
– Благодаря ти, скъпи, тук  стана студено….. усещаш ли ? – прошепнало то.
– Мисля, че твоята усмивка ще стопи всеки лед! – казал приятеля й.
Момичето се усмихнало. Двамата се хванали за ръце и тръгнали по алеята… Демонът се загледал след тях.
– Изглежда оптимистка….., но този свят е пълен отчаяни и огорчени…, – промърморил демона и тръгнал да търси друга жертва.

Преизпълнен с надежди юноша чул, че някъде се намира щастливата страна. Той смело се отправил да я търси, защото смятал, че може да я намери и да живее в нея. Според хората тази страна се намирала на много отдалечено място.
Изразходвайки много енергия юношата се добрал се добрал до предполагаемото място, но там не намерил щастливата страна. Той отново започнал да я търси, като проучвал всички места, които му казвали хората. Но уви…бил разочарован, че не намерил това, което търсел.
Минали години,  здравето на младежа се влошило, почти не му останали сили. Неговата смелост и дръзновение се изчерпали. Понякога го обхващала дълбока депресия и отчаяние. От неговата предишна самонадеяност не останало нищо.
Един ден, уморен и разочарован, се връщал от друго неуспешно търсене. Стъмнило се. Той загубил пътя и разбрал, че се е заблудил. Младежа приседнал на камък, обхванал главата си с ръце и силно огорчен горко заплакал:
– Не, изглежда аз съм недостоен да намеря щастливата страна. Тази страна е създадена за други хора по-добри от мен. Кой съм аз? Самонадеян, глупав човек, изпълнен с щестлавие и напразни мечти. Нима такива безполезни хора като мен могат да намерят щастливата страна и там да намерят своето щастие? Е, ще трябва да се смиря, да призная, че съм недостоен. Да приема своето поражение и да се върна в къщи без нищо….
Едва изрекъл тези думи, цялото място се озарило от чудна светлина, преливаща  във всички цветове на дъгата. Юношата се огледал, край краката му пробягвало чисто ручейче. Нежен бриз донасял аромата на цъфналите дървета. Пърхали красиви пеперуди.
Далече в полето работели весели хора и пеели песни. На хоризонта се откроявали прекрасните върхове на планината. В небето се носели безброй птици, чиято песен омайвала….
– Ето я. Това е страната на щастието, възкликнал младият мъж. – Оказва се, че я тя е близко до нас….

Той извади изпод стъклото микроскопичен механизъм, освети го със лампа и като го гледаше внимателно през лупата, започна да работи с малък стоманен инструмент. След миг обаче се отпусна назад на стола си и закърши ръце с такъв ужасен вид, че от това дребните черти на лицето му станаха внушителни като на великан.
— Боже! Какво направих! — възкликна той. — Тази груба намеса! Тя ме обърка и замъгли съзнанието ми. Направих грешката, фаталната грешка, от която се страхувах от самото начало. Всичко отиде напразно, къртовският ми труд в продължение на месеци, целта на живота ми. С мене е свършено!
И той продължаваше да седи, вцепенен от отчаяние, докато лампата замъждука и творецът на прекрасното потъна в мрак.
Така се получава, че идеи, които съзряват във въображението и изглеждат прекрасни и неизмеримо ценни, в досег с практицизма се разбиват и унищожават. За твореца е необходимо да притежава силен характер, който е почти несъвместим с деликатността. Той трябва да съхранява вярата в себе си в скептичен свят, който го наранява с пълното си недоверие. Трябва да се опълчи срещу хората и да бъде единствен свой защитник както по отношение на дарбата си, така и спрямо целта, към която тя е насочена.
Когато най-после отново вдигна поглед към светлината, физиономията му бе студена, безчувствена и неизразимо променена. Животът трябва да се регулира като-механизъм с балансиращи тежести.
Настъпилата промяна бе напълно за добро. Наистина, сега той се отдаде на работата си с мрачна упоритост.
В дните си, изпълнени с безделие и мечти, той бе смятал за възможно в известен смисъл да вдъхне живот на механизмите и от комбинацията с новия вид жив организъм да постигне красота, отговаряща на съвършенството, което природата си бе поставила за цел да постигне във всички свои създания, но не си бе направила труда да го осъществи. Той обаче като че бе загубил точна представа за начина, по който можеше да се направи това, както и за самия проект.
— Напълно се отказвам от тази работа — казваше той. — Всичко бе една илюзия, с каквито младите хора често се залъгват. Сега, когато поумнях, само мога да се смея, като се сетя за нея.
Бедни и нещастни човече! Това са белезите, че е престанал да мечтае. Той бе загубил вярата си в нетленното и сега се гордееше като всички нещастници в подобни случаи с трезвостта, отричаща дори видяното със собствените очи и се доверяваше безусловно на това, което ръката му можеше да пипне. Такава е трагедията на хора, чиято духовност умира у тях и оставя практицизмът, който ги приобщи все повече към неща, които единствено са от значение за него. Но у него духът не бе умрял, нито отлитнал. Той просто спеше.
Въпреки усещането си за сила, страхът да не би смъртта да го изненада, преди да е завършил делото си, го подтикваше към още по-голямо усърдие. Този страх навярно изпитват всички хора, които са се посветили на нещо толкова възвишено според тях, че животът придобива значение само с осъществяването му.
Ако обичаме живота сам за себе си, почти не мислим за кончината си. Но когато животът ни е нужен, за да постигнем дадена цел, тогава осъзнаваме неговата крехкост. Наред обаче с това чувство за несигурност изпитваме и силна вяра, че сме неуязвими за смъртта, докато сме погълнати от дело, за което сякаш сме предопределени и чието незавършване ще предизвика всеобща скръб.
Може ли философът, изцяло обладан от вдъхновяващата идея, която ще преобрази човечеството, да предположи, че ще бъде призован в отвъдния свят и смисленото му съществуване ще секне точно в мига, когато си поема дъх, за да изрече заветните думи? Ако той умре по този начин, ще трябва да минат много векове, докато друг ум се яви, за да открие истината, която навярно е щяла да бъде изречена тогава.
Но историята предлага множество примери, когато най-ценният дух, приел човешки облик в дадена епоха, си отива твърде рано, без да му се даде време да изпълни земната си мисия дотолкова, че да бъде забелязана от простосмъртните. Пророкът умира, а човекът с безчувствено сърце и ленив ум продължава да живее. Поетът прекъсва песента си недопята или я продължава в небесните селения далеч от ушите на простосмъртните. Художникът оставя идеята на платното си недовършена.
Това буди у нас тъга. По-добре е недовършените земни замисли да не се доразвиват другаде. Това често помятане на най-съкровените човешки проекти може да се приеме като доказателство, че земните дела, колкото и да са одухотворени от благочестие и божествена дарба, нямат друга стойност, освен като занимания и проявления на духа.