Златистият ретривър Танер се родил сляп и имал епилептични припадъци. Заради непредвидимите припадъци нощно време семейството, където живеело кучето решили да го закарат в ветеринарна лечебница в Тулса, Оклахома, където почти сигурно го очаквала евтаназия.
Но всичко се променило, когато срещнал Блеър в клиниката. Уплашено куче, което прекарало повече от една година там, след като някой се опитал да го застреля.
Веднага след като двамата се срещнали в градината на клиниката между тях възникнала дружба. Благодарение на нея епилиптичните припадъци на Танер не ставали вече всяка нощ, а само един два пъти в месеца. От друга страна Блеър по-малко се плашел, защото се грижел за слепия си приятел. Той му бил не само приятел, но и водач.
Блеър водел Танер с повод и се грижел за него. Така сляпото куче се движело безопасно и се хранело добре.
Взаимното приятелство и грижата един за друг лекува.

Един от най-добрите полиглоти в историята, които са живели през 18-19 век е италианския кардинал Джузепе Мецофанти.
Той свободно владеел 39 езика и още толкова можел да разбира, макар че никога не е напускал пределите на Италия.
Веднъж той научил език само за една нощ, само защото на сутринта трябвало да приеме изповедта на чуждестранен престъпник, осъден на смърт.
Какво по-хубаво от това осъденият преди смъртта си да потърси прошка от Бога  на родния си език.

Една тъмна нощ се разнесе вик „сепия!“ и всички се разбудиха. Втурнаха се на палубата и в продължение на час и половина приготвяха въдиците си за сепия — парче олово, боядисано червено, с игли в долния му край, подредени в кръг, наклонени назад като ребрата на полуотворен чадър.
По някаква неизвестна причина сепията обича да се обвива около иглите и така я изтеглят, преди тя да може да се освободи от тях. Когато напуска дома си, тя изхвърля струи вода, а след това изпуска течност, тъмна като мастило в лицето на този, който я пленява. Много е интересно да се наблюдава как хората въртяха главите си, за да избягнат струята.
Когато суетнята свърши, те бяха черни като коминочистачи но на палубата  имаше цяла купчина прясна сепия.

Да се грижиш за тях, дори и за онези тъпите, гадните и изкуфелите, за немарливите майки със сополивите им отрочета, за нехранимайковците и за глупаците, и за онези идиоти, които се отнасят с теб като с някаква слугиня.
Ето на това му викам любов: да виждаш всичко това, да правиш всичко това и все пак да продължаваш. Това е да бдиш цяла нощ до някой беден старец на смъртно легло, облекчавайки колкото  смогнеш болка му, възпирайки ужаса му, грижейки се да си тръгнат леко по пътя… а после да го измиеш, да ги приготвиш за погребението и да помогнеш на разреваната вдовица да почисти, и да изпере след него.
Това не е задачка за слабонервни,…. И да продължиш да бдиш, и да следваш  ковчега преди погребението, а когато най-сетне се прибереш в къщи да не можеш да поседнеш, и пет минутки,
Ще дойде да тропа на вратата с гневни викове някой мъж, че жена му имала затруднения с първото си раждане, а акушерката не знаела какво да стори. А ти ще станеш, да си вземеш торбата и пак ще потеглиш на път…
Всички това, всеки го прави по свой си начин. но е хубаво ако го правиш по-добре от другите.
Това е основата и сърцевината на умението  да изразяваш любовта си.
Да помагаш на хората, когато животът е на ръба. Дори и на хора, които никак не харесваш. Със предметите то е лесно, но с хората е трудно.
Да се научиш, как да не правиш неща, е също толкова трудно, колкото и да се научиш, как да ги правиш. А може и по-трудно да е.
От това на хората им става малко по-добре, разбира се. Но като го правиш, това те насочва в правилната посока и не ти дава да се клатушкаш. Дава ти мярка за човечност, така че да не можеш да се присмееш или нагрубиш.

Лисицата срещнала бобъра, харесала му козината и разбрала, че не е кой да е. Не могла да заспи цяла нощ. Мислела на глас:
– Не съм ли хитра и нямам ли нежна кожа? От другите нима съм по-лоша? Ще дойде час и бобърът ще бъде мой.
И ето лисицата търчала след Бобъра, въртяла опашка и го гледала в очите. Шепнела му ласкави думи, а понякога замълчавала….
Любов замаяла посивялата глава на бобъра. Загубил той покой. Оставил бобърката, че му се сторила стара.
Лисана щом го завъртяла……
Веднъж на горската поляна го срещнал познат таралеж:
– Здравей! Е, как живееш, със лисицата?“
– Ех, друже, — отвърнал бобъра. — Всичко ми се е объркало. Тая лисица само за едно я бива: вечери, обеди, приеми. От рижа стана черносива. Все веселби, все премени. И все скитори. Друже стари, говоря ти като на другар, ще се погубя без време аз….. Както са тръгнали нещата, ще се върна при жената си. Добра е тя и ще ми прости…
А Ежко казал:
– Ако ти не се завърнеш в дома си още днес, ще свършиш като просяк….
До къщи бобърът изтичал и викнал:
– Отваряй, жено! Аз съм!
А жена му отговорила:
– Веднага се махай! При своята лисица си върви!
Тръгнал към лисицата назад, но там заварил друг бобър…
Тази история не е нужна за такива като лисицата, те си знаят какво да правят. Тя е за такива като белокосия бобър.