Бе 1854 г. Много хора в Лондон умираха. Вилнееше болест, която никой не можеше да спре.

– Сигурно е от лошия въздух, – предполагаха едни.

– Възможно е, – добавяха други, – тази жега е съвсем неестествена за сезона.

Мнозина забелязаха:

– Тази горещина намали количеството замърсените от канализацията води на река Темза.

– Мирише отвратително, – бърчеха нос мъже и жени.

Някой шегаджия бе нарекъл реката „Великата смрад“.

Най- големият проблем на лондончани не бе въздухът. Доктор Джон Сноу чрез множество изследвания бе достигнал до извода:

– Замърсената вода е причина за епидемията от холера.

Днес сме наясно с друга криза, която смърди до небесата.

Живеем в един разорен свят, но най-лошото е, че погрешно идентифицираме източника за загниването му. Глупаво е да се опитваме да лекуваме симптомите.

Добрите социални програми и политики изглеждат полезни, но те са безсилни пред засилващите се злини в обществото ни. Истинският източник за падението ни са нашите грешни сърца.

Можем безкрайно да се оплакваме и да прилагаме различни програми и мерки, но това няма да помогне.

Вместо да лекуваме симптомите, трябва да оставим Исус да прочисти истинския източник на бедите ни – нашите сърца.

Елена бе добра готвачка. Тя винаги изненадваше домашните си с вкусна храна.

Днес тя, съпруга ѝ Тотьо и малкият и син ѝ Дени бяха седнали да обядват.

Малкият погледна сложеното в чинията му, намръщи се и каза:

– Няма да ям това, дайте ми шоколад.

Елена не за първи път се сблъскваше с капризите на сина си, затова реши да го насърчи:

– Много е вкусно опитай го. След като го изядеш, ще получиш шоколад.

– Не, – недоволно поклати глава малчугана, – такова ядох в детската градина и не ми хареса. Искам шоколад.

Намеси се и Тотьо:
– Няма значение какво си ял в детската градина, майка ти готви много хубаво.

Дени продължи да упорства:

– Искам шоколад.

– Разбери, – раздразнен каза Тотьо, – сега най-важната ти работа е да се храниш, за да пораснеш и да станеш силен.

Малкият сбърчи нос и обърна гръб на чинията.

Тотьо въздъхна и продължи вече малко по-меко:

– Това е здравословна храна особено за деца. Приеми изяждането на тази храна за работа, а шоколада за награда. Така, както аз отивам на работа и получавам заплата.

– А ако не искам да свърша работата си? – попита закачливо Дени и хитро погледна баща си.

– Да, но ще искаш заплата, а тя не се полага за несвършена работа, – наблегна Тотьо на думите си. – За това по-добре си изяж сипаното в чинията.

Дени взе с неохота вилицата, откъсна малко парче от храната в чинията. Лапна го и се усмихна.

– Вкусно е, – призна малчуганът.

Нямаше нужда повече от увещания. Чинията бързо бе изпразнена.

След като приключиха с обяда, Елена извади голям шоколада от хладилника и го подаде на Дени.

Той го взе, повъртя го в ръцете си, а след това каза на майка си:

– Мамо, подарявам ти този шоколад за вкусната работа.

Борислав бе увесил нос и тъжно си мислеше:

– Защо трябва да уча. Някой ден могат да ми хрумнат и полезни идеи като тези, с които искат да ни пълнят главите в училище.

Дядо му го слушаше и недоволно поклати произнесе:

– Дали ще се появи такава идея в главата ти, няма значение, но всичко, което научиш може да ти бъде от полза.

– А ако се случи така, че това, което ми трябва не сме го изучавали по никой предмет, – Борислав предизвика дядо си.

– Възможно е, – повдигна вежди старецът, – но по-добре научи нещата, за да не се червиш после.

Един ден дядото повика внука си и го помоли:

– Ти си млад и силен, а аз вече не мога. Би ли ми помогнал да премахна бурените от градината?

– Разбира се, – с готовност се отзова Борислав.

Когато влезе в градината, ентусиазмът на нашит юнак секна.

Тук имаше толкова много растения, че главата ти да се замае. Някои от тях бяха цъфнали и изглеждаха прекрасно.

– Кои да скубя? – почеса се по главата Борислав.

Той не внимаваше много по време на уроците в училище. Тогава си казваше:

– За какво ми е да уча, например, ботаника? Ако ми трябват плодове или зеленчуци отивам в магазина и си ги купувам. Там има билки, подправки и всичко, от което се нуждае организма ми.

Да, но сега как ще се изправи пред дядо си, за да признае своето невежество?!.

И той реши:

– Ще оставям тази, която ми харесва, а другата, ще я скубя.

Така той остави безполезната трева, а другата оскуба.

Градината на дядо му преживя небивала катастрофа.

Много млади бездетни двойки са съкрушени от безплодието си. Те не виждат светъл лъч в бъдещето си.

Един ден Лъчезар срещна двама млади, които бяха сключили брак преди 3-4 години. Те излизаха от една клиника. Бяха си правили тестове. Търсеха причината за отсъствието на рожба.

Лицата им бяха помръкнали. Явно изследванията не бяха добри.

– Здравейте, – поздрави ги Лъчезар, – Изглеждате доста обезкуражени.

– И вие на наше място не бихте се радвали особено много – сбърчи нос мъжът.

– Казаха ни, че не можем да имаме деца, – тъжно добави жената.

– Можете да бъдете значими и на друго поприще и без да сте родители, – опита се да ги насърчи Лъчезар. – Вие сте чудно и прекрасно направени, просто трябва да намерите нова цел.

Жената се просълзи:

– Благодаря ви. Чувствам се безполезна щом не мога да имам деца, но от вас чувам, че съм чудно и прекрасно направена. Това ме освежи и ми даде надежда.

– Вярвате ли в Бога? – попита Лъчезар.

– Напуснах църквата преди много години, – поясни жената, – но изглежда трябва да подновя връзката си с Него.

Тази двойка млади хора си тръгнаха с надеждата за придобиване на по-добра цел, отколкото този свят може да им даде.

Така става понякога в живота. Някои не успяват да станат бащи и майки по различни причини. Други мечтаещи за кариера, а загубват шанса си в дните на безработица. Но чрез Исус ставаме скъпо обичани деца на Бога.

Нека вървим по „пътя на любовта“. Това е цел, която надхвърля всяка роля или положение на заетост.

Един ден Катя и Павел решиха да напишат заявление до директора, да бъдат назначени за негови помощници. Дълго мъдруваха и се потиха над листовете си.

– Нека всеки от нас разкаже за времето, когато е работил особено усилено, – предложи Катя.

И двамата се постараха да се представят от най-добрата си страна, като предварително се уговориха:

– Никакви лъжи, – заяви Павел.

– И никакви преувеличения, – добави напористо Катя.

Директорът бе много впечатлен от заявленията им и ги покани на интервю.

Катя и Павел станаха нервни:

– Как мислиш, какво ли ще бъде, когато застанем пред него? – подпитваше Катя.

– Дали ще задава трудни въпроси? – сериозно се тревожеше Павел.

– Майка каза да не се притесняваме много за въпросите, – сподели Катя, – но като ме познавала добре, ме предупреди, че трябва да внимавам с едно нещо.

– И какво е то? – Павел се напрегна.

– Да се появим навреме. Никакви закъснения.

Павел бе се умислил. Въздъхна тежко:

– За трудолюбието е лесно. Класната ни каза, че не бягаме от труд и изпълняваме всичко, което са поискали от нас, но … как можем да докажем на този човек, че сме надеждни.

– Баща ми казваше: “ Ако искате да покажете надеждност, уверете се, че разполагате с време и материали, за да направите това, което сте казали или обещали“, – вирна нос самодоволно Катя.

– Преди да тръгна за училище старателно проверявам дали имам всичко, от което се нуждаете, независимо дали става въпрос за домашна работа, инструмент или екип за спорта, – заяви Павел.

– Аз съм малко разпиляна, – призна си Катя, – но когато се съсредоточа, намирам бързо това, което ми е необходимо, дори мога да поискам назаем от някой.

Двамата още дълго уточняваха нещата, за които се бяха сетили или други ги бяха предупредили.

Срещата бе утре. какъв щеше да бъде изхода от нея никой не знаеше?!